Чекотински манастир - Боже, запази тази друга България?

Сигурно не сте и чували за тази обител, за този малък мир, съхранил в себе си чисти помисли и спокойствие. Аз само бях чувала името на манастира, но изобщо нямах представа къде се намира. Съвсем случайно при едно посещение на Правец, открих в упътванията за града, че само на 15 км от града северно, се намира Чекотинският матанастир. Като любопитни светски хора, с моя колега, решихме да «свърнем» и да пречистим душите в съботния ден. Практически да сигнеш до там е много лесно (въпреки, че ние се лутахме малко). Отбивате от магистрала Хемус на изхода за Правец и хващате пътя за гр. Роман. Преминавате през селата Правешка лъквица и Калугерово и във второто село има табела за манастира. Тук ще спомена, че пътувайки в зимния, снежен, но слънчев ден като че ли бяхме единствените живи души по този край. Снежната приказка беше изваяла чудни картини, които усещахме, че полека отпускат съзнанието ни, натоварено от градското битие...
Следващите думи и снимки не са достатъчни, за да опиша двата духовни часа и заряда, който получихме...

Спряхме пред чисто нова голяма порта и щом прекрачихме прага останахме изумени от красотата на кацналата на стръмния склон бяла сграда, която стига досами реката. (по късно видяхме, че в големия двор имаше и табела от проекта «Красива България»). Зачудихме се дали има живот вътре, зад внишителния зид? Всичко беше толкова притихнало, че само чувахме пукота на кристалния въздух. Щом отворихме дверите на самия манастир, случайно или не, пред нас с усмивка застана млад отец, който ни поздрави с «добре дошли». И още по-изневиделица в краката ми скочи лъскав, чисто черен котарак с уникални зелени очи. Неочаквайки такова посрещане дори малко се стреснахме.

В този миг очите ми започнаха да попиват красотата на светата обител. Чисти бели стени изрисувани на много места с духовни картини, красиви дървени стълби, дърворезби по портите на параклиса, пейки, подреден двор и някакво душевно спокойствие, което те завладява... Прекрачихме прага на малката цъквица с ниска порта, която е започнала да гради своята история още от далечните 6-7-ти век. Отчето прочете молитва специално за нас, без да бяхме поискали нищо. Не очаквахме. Накрая каза: «А сега заповядайте да ви почерпя един чай». Спогледахме се, но бяхме любопитни да разберем историята на светата обител. А тя наистина е повече от интересна, преминала през унищожения и възходи.

Манастирът е възникнал през Второто българско царство. За името му има две предположения - от древната дума «Чекотюн», която значи птичи хор или от местен велможа, който е носел такова име . Историята се е градяла и покрай съдбата на Урвичката крепост, която се намира само на няколко километра. След 1402 г. при падането под турското робство, монасите са избити, а манастира разрушен. Век по-късно идват монаси от Света гора и го възстановяват. Два веке те са се занимавали предимно с преписи на книги, докато отново черни облаци закриват светите дела - идват кърджалии (днешните чеченци) и отново го разрушават, като е останала само църквата. Легендата разказва, че през 18-ти век светски хора, криейки се от Империята спят край църквата и сънуват, че има манастир на мястото, където е свлачище. Разравят и наистина отдолу изникват основите...Започва ново време, когато обителта е културно-просветно средище. Развива се книжно дело. Тук се крият Левски, четниците на Ботев, а по-назад в историят в манастра е служил Софроний Врачански. Отецът ни разказа, че манастирът е бил разширен от Иван Асен втори, а каптажът е направен от Иван Шишман...Каква голяма история за едно малко кътче на България.

Днес Чекотинският манастир има жилищни и стопански сгради, параклис "Св. Генадий ", където се отслужват празничин литургии. От старата църквица е оцеляло малко, но нейната архтектура е запазена. Изключително интересен е ниският вход и вентилационните изходи, благодарение на които вътре винаги се поддържа еднаква температура. Всичко това е скрито зад висока каменна ограда.

Колкото и да е непонятно за нас, светските хора, младият отец живее сам в манастира от 4 години. Грижи се за всичко, понякога дарители и близки хора му помагат. В зимните месеци спи малко и защото подклажда печките в стаите, за да не замръзнат тръбите на водата. Посреща гости и чете книги, не липсва и компютър. Бяхме впечатление от неговата начетеност и образованост. Завършил богословския факултет на Софийския университет и след това магистратура, от целия випуск само той се отдава на пряка служба на Бога. Защото „църквата има нужда от примери, които да отдадат живота си в името на една кауза – да дадеш обет е много повече”...

Така неусетно бяха минали два часа. Не ни се прибираше в сивотата на големия град, в който каузите и обетите много пъти нищо не означават, освен само думи.