Борислава е на 28 г. и има една голяма мисия в живота – да продължава да пише приказката, която е започнала и се казва „село Долене“. Разположено високо в планината Огражден, на 22 км от Петрич, това село в момента е най-цветното в България и в който и сезон да попаднете, наистина ще имате усещането, че сте в приказка. Тук два пъти в годината се садят над 80 хиляди цветя, а картините, които ще видите, ги няма на друго място у нас.

Последните 10 км са по тесен планински път - на места черен, но все пак проходим за лек автомобил. Затова отпътувахме към Долене с новата електрическа Mazda 6е, носеща японския дух KODO - „душата на движението“ и я съчетахме с живия, многопластов характер на това място, където свободата и енергията се срещат в съвършен баланс.

Текст: Ина Георгиева, снимки: Светослав Ханджийски

Началото

Обиколих половината свят и почти цялата туристическа индустрия, докато сърцето не ме върна у дома. Успях да превърна родното място на предците ми в райска градина, която го постави отново на картата на България и света. Със своите 130 декара реставрирана площ от XVI век, 80 000 цветя и тематични къщи, които разказват историята, докосвайки ви с всички сетива, Долене печели международни признания за запазване на културното наследство в България и Европа.

Тук скоростта я има още от създаването на селището през XVI век - просто е била с по-малко коне. Всяко следващо поколение от предците ми я надгражда и отдава частица от себе си. Днес, благодарение на тях и на отговорността, предадена ми към рода, се превърнах в основен двигател за възраждането на село Долене.

Семейството ми има дълбоки корени в Долене

Винаги сме били част от селото и от историята, която се е създавала и която днес продължава да се създава тук. С годините мястото, както повечето български села, обезлюдя, и бавно виждах как тази история се погребва. Две години търсихме начини да запазим мястото - опитвахме се да намерим онова нещо, чрез което то отново ще оживее. Стигнахме до Отоманския музей в Истанбул, стари летописни книги, хора от Огражден планина. И постепенно пъзелът се нареди - открихме отговори на много въпроси.

Така например разбрахме за символа на цветето и защо храмът е целият изрисуван с цветя. Именно оттам започна всичко, за да се превърне Долене в най-цветното село.
И днес вече не можем да спрем. Успяхме да съчетаем по един съвършен начин скоростите на всички поколения в едно – място, където времето сякаш е спряло, а същевременно е толкова напред.

„Долене“

Аз нося мисия си цял живот - просто през различните етапи на развитието ми тя се проявява по различен начин. Винаги съм се стремяла да бъда различна и всеки ден да предизвиквам себе си. За да се случва това, човек има нужда от свобода – и на тялото, и на ума. Именно тази свобода ми дава Долене. Затова тук усещам, че мисията ми наистина „разцъфва“ с пълна сила.

Разбира се, свободата върви с отговорности, трудни решения и грешки по пътя - отговорност към собствените принципи, към хората в екипа, които вече са 40, и към гостите, които ни се доверяват и които стават все повече.

Тази мисия ти дава възможност да влияеш на хората - и ти избираш как да го правиш. Смея да твърдя, че съм успяла да повлияя положително на много хора. А няма по-голямо удовлетворение от това да видиш, че си запалил пламъка у някого.

Да запазиш духа

Винаги съм вярвала, че най-хубавите неща се постигат трудно. Всъщност, не си спомням да съм постигала нещо лесно - особено в Долене. Винаги е имало предизвикателства - от най-елементарните неща като водоснабдяване и електричество, до нещо много по-тежко и необяснимо за мен - човешката омраза.

Да виждаш на това място, на 800 метра надморска височина, посред нищото, млади хора, които създават нещо красиво и смислено… и въпреки това единствената реакция на някои да е как да навредят - трудно се побира в съзнанието. Какъв човек трябва да си, за да действаш така?!

Сблъскахме се с множество подобни хора, особено в началото. Най-болезненото беше, че това често бяха местни, от които всъщност очаквахме разбиране и подкрепа. Казвах си, че може би просто не разбират какво правим. Но това не оправдава заплахите, натиска върху екипа ни и имуществените щети, които понесохме.

В един момент си казваш: „Добре, нали всичко това се прави за хората - какъв е смисълът, ако те не го оценяват?“ Може би това е най-трудната част - първо да запазиш своя дух, а после и духа на самото място.

Живот на село?

Не мога да кажа какво е нужно, за да са живи българските села, но мога да дам пример за това, което успешно използвахме ние. Събрахме спецификите на района - типична архитектура, история, местна кухня и природни дадености. Обвързахме ги с човешкото присъствие, ума и трудолюбивите ръце на хората и създадохме нещо, което никой досега не е създавал в България.

Но за да говорим за живот в българските села, смятам, че трябва да минат още поколения след нас. Начинът ни на мислене, манталитетът и времето, в което живеем, все още не позволяват тази крачка. Но вярвам, че това време не е далеч. То вече започна...​​​​​​​

Когато красотата не стига и идва умората...

В такива моменти намирам своята утопия. Често пътувам по света, за да не забравям колко малка съм и колко неща още мога да науча. Проучването на нови места ме зарежда. Но най-вече, когато осъзная на какво се дължат умората и трудностите и каква е постигнатата цел след тях.

Когато видя усмихнати и осмислени хора, които си тръгват от Долене, когато вдъхновя някого от екипа ни и видя завършена успешно поредната красива глава от тази приказка - умората и трудностите бледнеят.