Безспорно един от незабравимите градове, в който аз лично съм влюбен, е Истанбул, или както са му казвали българите от стари времена Цариград, разположен върху два континента и смесил в цветна амалгама азиатското и европейското. Една от емблематичните гледки на този град са рибарите на моста Галата - застанали прави, подпрели се на перилата с една или две въдици и кофичка за риба, те са една странна и същото време тъжна гледка. Но най-впечатляващи за мен са рибарите в костюми, дошли тук след работния си ден, умислени и гледащи тъмните води на Босфора в надежда да уловят риба, а може би своя късмет или мечта.
Всъщност доколко ли тези рибари в костюми са дошли да ловят риба в сиво стоманените води на проток, свързващ две толкова различни морета или са просто бегълци от реалността, искащи да забравят настоящето и да не мислят за бъдещето.
Тези мои мисли са провокирани от философския роман “Моите истанбулски фотографии” написан от Марио Леви – истанбулчанин от стар еврейски род, влюбен в града, който познава и който изчезва такъв какъвто е бил.
През последната седмица имах доста различни срещи, както с мениджъри, така и със собственици на компании в източната част от страната. Връщайки се към мрачна София разсъждавах върху срещите и посланията, които бях чул. Изведнъж в съзнанието ми изкристализира един странен паралел между някои от моите събеседници и рибарите на Босфора. Бегълци от реалността!
В последните няколко години се сблъсквам с много хора, управляващи собствен или чужд бизнес, които бягат от реалността. Карат по инерция, колкото - толкова, някой от тях ги е страх да правят промени, други им е омръзнало да се борят с пазара и най-вече със собствения си персонал.
Умората и нежеланието да се види реалността такава каквато е, може би е най-често срещания синдром, с който не можем да се преборим. Бягството от реалността, често бива замаскирано с въдица и кофичка за нови клиенти. Стоейки обаче на едно и също място с толкова много себеподобни, едва ли ще хванем голям рибок. Обикновено ако нещо се закачи, е някоя дребна рибка и така само се заблуждаваме, че правим нещо.
Нежеланието да видим нещата такива каквито са, е сигурен начин да свием бизнеса до символични стойности – толкова, колкото да има за приличен стандарт на живот, да си спомняме миналото и да не мислим за бъдещето. Това, което дава Босфора на своите пленници - рибарите.
Усещането за безнадеждност е може би най-тъжното послание, което може да усетиш от монолога на един предприемач. Безспорно има много проблеми, но има и решения. И те не са свързани с това да ходиш на едно и също място ден след ден и да очакваш да хванеш голяма риба, там, където просто я няма.
Дано вие, които четете тези редове си кажете – „Аз не съм от тези рибари“.
Аз също смятам, че не съм, макар че ако почопля дълбоко в себе си, понякога виждам своята сянка на моста на бизнеса, както тези на рибарите при настъпващия залез на слънцето.
Всички такива бегълци от реалността са се вторачили в своя Босфор, всеки вижда различни риби. Само идеята, че дигитализацията ще отвори възможностите и рога на изобилието ще се излее отново върху тях, както преди 15-20 години или даже тридесет, едва ли ще им донесе големия улов.
