Не ми се вярваше. Годината беше 1992-а. Аз бях на 13, а действието се развиваше в малко българско градче на границата с Югославия. Ембаргото срещу съседката ни беше факт от повече от година. „Големите” хора изнасяха контрабандно влакови композиции с горива. „Малките” хора изнасяха контрабандно пластмасови бутилки с бензин и специализираха източване на резервоар с пластмасов маркуч. Митничарите и граничните полицаи изискваха справедливия си дял и от едните, и от другите, всеки според нивото си. Шефът на бензиностанцията беше много важен човек. А тези, на които не им стискаше да стават контрабандисти на непълен работен ден, се редяха на километрични опашки на КПП-то или на бензиностанцията и продаваха реда си на по-смелите. За смелчагите нормата печалба беше в хиляди проценти. У нас бензинът струваше стотинки (когато го имаше), а на 5 км на запад се продаваше за германски марки. Продажбата отнемаше минути (след като минеш през опашката на КПП-то), след което родните дребни предприемачи хукваха обратно към бензиностанцията, или към какъвто там източник на гориво бяха изнамерили. Разбира се, не се мина и без участието на софийски мутри, които устройваха засади на новоизлюпените търговци на горива и претендираха с променлив успех за законния си дял от печалбата – около 120%. Предприемачите не се стряскаха много – ако бяхте карали цяло лято Вартбург или Трабант, натъпкан догоре с пластмасови бутилки с бензин при външна температура 39 градуса, и вие нямаше да се стряскате. Изобщо – мила родна картинка.
А на мен не ми се вярваше. Не, нямам предвид лекотата, с която се изкарваха пари, въпреки че тя беше впечатляваща. Момчета на моята възраст продаваха реда си на опашките и изкараха по няколко хиляди марки – сериозна сума за България в онези години. Жител на градчето започваше операциите на Лада и след няколко месеца се прехвърляше на БМВ. Местните велможи изкараха десетки, а някои и стотици хиляди. Нямам предвид и повсеместните беззаконие и корупция, без които всичко това нямаше да е възможно. Все пак бях дете и шокиращото за хората около мен ми изглеждаше по-скоро естествено. Но не ми се вярваше, че толкова много пари могат да бъдат толкова лесно и бързо похарчени за лъскави дрънкулки, за почивки, за проститутки, хазарт и алкохол. До няколко месеца след края на далаверата. Без остатък.
Наложи ми се да повярвам. Повечето „предприемачи” използваха парите си, за да си позволят безпаметна 3-4 годишна консуматорска експлозия от алкохол, хазарт и почивки на морето (в онези години почивките в чужбина не само че не бяха толкова лесни, а и като че ли представляваха прекалено голям културен скок). По-умните – не много, и не с много – постегнаха къщите си, или си купиха апартаменти. Единици инвестираха в нещо като бизнес, който обаче разчиташе на местно потребление. А местното потребление умря малко след като умря далаверата с бензина. Много от жителите на градчето до ден днешен карат същите коли, които си купиха тогава. Виждали ли сте Ауди-80 в България през 1993-а? Днес не изглежда по същия начин...
Защо пиша за всичко това сега? И защо заглавието препраща към фундаменталния труд на Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма? Поради две причини. Първата – и в най-черните си фантазии за бъдещето на страната си не съм предполагал, че 15 години по-късно ще се повтори в национален мащаб хедонистичният припадък, който наблюдавах отблизо на българо-сръбската граница в средата на 90-те. И втората – че според мен настоящата икономическа криза в България има поне две характеристики, които съществено я отличават от останалите държави в ЕС. И една от тези две характеристики, на която ще се спра по-надолу, изисква много задълбочен анализ на икономическата ни култура, при това с мащаба на Вебер. Поне ако искаме да излезем от кризата с научени уроци.
Първата отличителна черта на родната криза е прокризисната икономическа политика на сегашното правителство, което поставя страната ни в уникална за ЕС ситуация. Втората отличителна черта на родната криза, според мен, е качествено различна и далеч не толкова конюнктурна, колкото първата и тя е пълното неразбиране на стойността на парите във времето и на възможностите за използването им като капитал. За да я илюстрирам, ще се върна към обедняването на хората в Западна България след края на българо-сръбската програма „Контрабанден бензин срещу германски марки” от 90-те. То определено не беше следствие на правителствена политика, и определено не беше следствие на липса на предприемчивост у населението, пък била тя и предприемчивост по Кустурица. Изглежда, ставаше въпрос за липса на фундаментални икономически познания, която доведе до практическа невъзможност натрупаните финансови средства да се използват като капитал. Вместо това, те бяха използвани по най-примитивен начин за задоволяване на индивидуални „потребности”. Но дали става въпрос за някакво временно или регионално специфично явление, или за трайна черта на националния ни характер, която има пряко отношение към жизнения стандарт на хората в страната?
Не мисля, че нещо се е променило оттогава – ми каза Джейсън с англосаксонска откровеност, след като му споделих историята за малкото градче в Западна България през 90-те. Джейсън е американец на моята възраст, от 4 години работи и живее в България. Не, и аз не мислех, че нещо се е променило. И не мога да кажа, че ме изненада историята, с която той отговори на моята. Негов приятел, също американец, притежава лизингова компания с дейност в България. За 2006-08 има 25 сделки за яхти. За 2009-а – 25 върнати яхти. Сигурен съм, че всеки икономически активен българин може да даде примери за хора от близкото си обкръжение, които по един или друг начин са се замогнали в годините преди финансовата криза, вследствие на което са започнали да харчат, да кажем, в неразумно съотношение на представителните спрямо инвестиционните разходи. Или, ако излезем извън корпоративния жаргон – ударили шестица от тотото, са започнали да харчат в очакване на следващите десет шестици.
„Според мен основният проблем в страната Ви е образованието. Хората не мислят като инвеститори” – споделя пък унгарецът Андраш, който е един от големите инвеститори в недвижими имоти в Централна Европа. При това един от не чак толкова многото, които успяха да продадат по-голямата част от имотите си непосредствено преди кризата. „А, да – допълва той след малко – и защо всички тук карат Мерцедеси?” – Много малко хора разбират истинската стойност на парите – отговорих аз, без да съм много убеден в правотата си.
Наистина, защо? Не е като да имаме пътища за скъпи коли. Колко ли от собствениците на скъпи автомобили наистина си дават сметка колко струва техният автомобил? Не колко е цената му като нов, или за колко ще успеят да се спазарят в автокъщата, или за колко ще го купят с връзки отнякъде. А колко струва наистина, сметнат заедно с поддръжката, консумативите и пропуснатите ползи от неосъществена средносрочна инвестиция в размер цената на сделката? А ако добавим и косвените цени за данъци за поддръжка на инфраструктура, както и въздействието върху околната среда? След като си зададох тези въпроси, си направих експеримент да ги задам и на няколко познати ей така, между другото. Никой нямаше готов отговор. Двама успяха да посочат дори средномесечните си разходи по поддръжка на автомобила си. Някои не разбраха какво имам предвид.
Можех да задам и други въпроси. Като например, дали германците, скандинавците и други народи, които наричаме снизходително „стиснати”, просто не смятат по-добре? И дали е съвпадение, че в най-богатите европейски страни е толкова популярно придвижването с велосипед? Не ги зададох. Защото знаех отговорите.
Добър отговор дава Ивайло, 28-годишен софиянец, който от време на време се обажда на приятели с предложение в стил: „Аре до Студентски град, колата от мене – бензинът от тебе”. Колата му е Ауди за около 100 хиляди лева – на лизинг. Пари за бензин имаше – преди кризата. Николета, 34-годишна домакиня, също ми дава отговор на тези въпроси. Платила 2 хиляди лева подкуп на кредитен инспектор, който й отпуснал 5 хиляди лева потребителски кредит. Трябвали й, за да си оправи Опела. Сега ги изплаща с пенсията на майка си. И двамата са напълно наясно, кой е виновен за финансовите им проблеми – Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев. Отскоро и Бойко Борисов. Всеки, освен човека в огледалото.
„Знаеш ли, той вече е толкова богат и уважаван, че дори си позволи да си купи БМВ седмица.” – с огромно уважение в гласа си ми каза Йоци, мениджър на германска енергийна компания. Уважението в гласа му беше по адрес на 65-годишния мажоритарен акционер в компанията и от пролетта на 2009-а собственик на ново БМВ. „А бе, зех си тея дни е`на седмичка” – с огромно уважение в гласа си ми каза Жорката няколко дни по късно, когато вече се бях върнал от Виена в София. Уважението в гласа му беше към самия него – 37-годишен, собственик на ЕООД, с известни позиции в средноголяма община в Южна България и от пролетта на 2009-а собственик на ново БМВ.
Ако приемем за вярна една от централните тези на Вебер, етичната норма в протестантските общества би наложила покупката на скъпа луксозна вещ да бъде допустима за 65-годишен милионер, но не и за 37-годишен дребен бизнесмен. Защото „който загуби петшилингова монета, унищожава всичко, което би могло да се произведе от нея – цели купчини фунт стерлинги”.
следва втора част на статитята
