Започвайки нашия разказ за пътуването до края на Земята, не може първо да не споменем името на Фернандо Магелан - великия португалски мореплавател. Пристигнал със своята флотилия до големия остров на края на американския континент, той забелязал индианските лагерни огньове и нарекъл острова Tierra del Humo (земя на пушека). По-късно неговият покровител - испанският крал Чалз V, изхождайки от максимата, че няма дим без огън, нарекъл острова Tierra del Fuego (Огнена земя) - име, което този обширен архипелаг носи и до ден-днешен. Флотилията на Магелан навлязла в протока, отделящ най-южната част на американския континент, през октомври 1520 г., за да търси път на запад, към Тихия океан. Повече от месец корабите се лутали из тесните заливи и многобройните фиорди в търсене на верния път. Никой не искал да се връща назад, затова всички продължавали все напред. Мрачното пътуване отнело живота не само на Магелан, но и на много от неговите хора. Флотилията отплувала от Испания в търсене на път на запад към богатите Молукски острови на подправките около Индия, но попаднали на ледовете на непознат архипелаг...А сега нека се пренесем 500 години напред, в началото на XXI век. Може би ще разочаровам привържениците на аржентинското танго, като ще отделя само няколко изречения на
Буенос Айрес - една от най-артистичните и най-европейски изглеждащи столици на Южна Америка
Именно оттам започна нашето пътешествие към края на света. Прекрасен, романтичен, артистичен - още много епитети, всички заслужени, може да се изсипят за този град. Читателю пътешественико, попаднеш ли там, не забравяй да отидеш до най-хубавия от всичките му квартали - Ла Бока, кварталът на тангото и безкрайния денонощен купон. Там ще можеш да изпиеш своята сервеса (бира), ябълково вино или само едно кафе в компанията на танцуващи пред тебе най-аржентински танц... А малко по-нататък няма как да не се смесиш с бандите (уличните фенове) на "Бока Хуниорс", отборът на футболния бог Марадона.
Пътуваме на юг, вече сме преполовили почти половината територия на Патагония, тази най-обширна област, обхващаща няколко хиляди километ-ра от територията на Аржентина и Чили. Местността е доста еднообразна. Както се шегувахме в автобуса, следващият завой е след стотина километра. Това е аржентинската пампа - безкрайна пустош, в която господари са гаучосите - местните каубои, заслужено поставящи Аржентина на едно от първите места в света по производството на добитък.
Очаква ни първа среща с невероятния животински свят на Патагония
Пътуваме с джип повече от 100 км към Националния парк "Пунта Томбо" - най-голямата колония от Магеланови пингвини. Високи са едва 40-45 см. На огромна територия, току на брега на морето, всяка година от декември до април 250 000 двойки отглеждат своите малки - по едно, най-много две, после отплуват в морето на север, някъде около южните брегове на Бразилия. Животинките очевидно са свикнали с неспирния туристически поток. Макар че е лято, температурата на водата не надвишава 10-12 градуса.
Предупредени сме да не пипаме животинките, ама ние издебваме еколозите от парка и си правим по няколко снимки за спомен с тези симпатяги, после продължаваме. В този район се намира полуостров Валдес - едно от най-известните места в Атлантическия океан, където могат да се видят гърбатите китове. За жалост не сме улучили сезона - те пристигат тук през септември, за да отглеждат потомство. Задоволяваме се с една колония морски лъвове в компанията на накацали по скалите корморани. Наближавайки view point-a, отново сме предупредени да не говорим, за да не безпокоим животните. Средното им тегло е два тона, ама какво ти мълчание- отдолу, на брега, се разнася невероятен шум, мъжките - господарите на стадото, непрекъснато привикват с гръмкия си рев своите подчинени - женските и малките. Именно гривата около главите на мъжките е дала името на този вид тюлени - морски лъвове, любима и най-вкусна храна на косатките.
Някъде по на юг, in the middle of nowhere, минаваме границата между Аржентина и Чили
Oще стотина километра и сме на Магелановия пролив, акостираме в Пунта Аренас - най-южния континентален град, току на "върха" на Южна Америка. Е, рекордът за най-южна географска ширина се дължи на малкото градче Ушуайя, намиращо се няколкостотин километра надолу - в аржентинската част на архипелага Огнена земя. На другата сут-рин вече сме на ферибота, който ще ни превози през бурните води на пролива, открити от Магелан. Като виждам огромните вълни, които доста яко разклащат големия ферибот, си казвам - хич не му е било лесно на човека да преведе флотилията си оттук...
След тричасови опити да хванем морска болест пристигаме в Порвенир - едно малко чилийско градче "от селски тип", основано някъде в края на XIX век от хърватски (да, няма грешка) емигранти, дошли тук да търсят злато. Тук земята е толкова неприветлива, стихиите през зимата твърде силни, че не си струва да дойдеш за друго, дори да си хърватин. Две трети от уличките на иначе китното градче, което се опитва да се развива като мес-тен туристически център, носят хърватски имена. Хората са направили и малък музей.
През следващите три дни наш дом става малкото корабче (това е доста гръмка дума за този плавателен съд, но ще върши работа за литературните цели). Още един ден в очакване на хубавото време и малките вълни - правим джип сафари из района, макар той да е див и пуст, но невероятно интересен за нас - отвъдморските пътешественици. Виждаме следи от златната треска, избухнала в края на XIX и началото на XX век, която много бързо заглъхва - виждат се огромни земекопни машини, оставени като паметници в пустошта. На това място май единственият поминък е овцевъдството, риболовът и туризмът, прохождащ бавно тук, на края на света. Да, но да знаете какво вкусно барбекю направиха домакините във фермата, която посетихме - само по Гергьовден агнешкото ми е толкова вкусно. Най-после, рано сутринта на другия ден - отплуваме! Заветното разрешение е дадено от пристанищните власти и ние потегляме още по на юг към
Кордилера Дарвин - най-далечното разклонение на Андите
Споменах по-горе за морската болест, за пръв път в живота си наистина изпитах какво е "на живо" - малкото корабче беше подхвърляно на всички страни от големите вълни на залива Инутил. Един през друг част от пътниците излизат навън - знаете защо, нали? Не, не познахте - причините са две - да гледаме делфини, които следваха пътя на нашия морски съд и, разбира се, да повръщаме. Нахранихме рибите в района. Добре, че не закусихме здраво. Един от нашите се връща, след поредната визита на палубата, и вика: "Да знаете пък една индианка едновременно пуши и повръща!!!" И моят стомах се бунтуваше, та затова викам на дежурните отвън - не ме будете да гледам повече делфини, обадете се само ако се появи косатка!
Е, нямахме този късмет... Нашата морска епопея свършва, вече сме на южния тих бряг на залива
Акостираме на Рио Кондор - устието на реката, където товарим провизиите за нашия бивак през следващите дни - две агънца, сьомга и вино! Още два часа спокойно плаване в посока на фиорда Маринели, което беше песен в сравнение със сутрешните емоции. Сега и делфините ми се струваха по-красиви и колонията морски лъвове на близкото островче - по-интересна. Акостираме на пристана, на скалистия бряг. Няколко метра по-навътре има невероятно красива, сякаш праисторическа гора - митичен декор за Джурасик парк. Вечерта едва след третата чашка спрях да мисля какъв ли звяр може да излезе оттам. Правим палатките и веднага на барбекюто! Още по-сладко от предишния ден, а и стомасите ни се бяха изтормозили. Всичко това обилно полято с бяло вино, сервирано във вътрешността на пъпеш! Невероятна нощ, случи се и пълнолуние -какво му трябва на човек - един красив фиорд на края на света, вкусна трапеза и добра компания! И рев на зверове. И това го имаше, но те се оказаха не праисторически, а обикновени морски слонове, тяхната колония беше само на няколкостотин метра от нашия лагер.
Отново сме на кораба, тръгваме с бавна скорост в подножието на челото на ледника Маринели, който стига до залива. Само на Огнена земя, Южна Патагония и в Аляска ледниците достигат до морето заради характерните климатични особености. Корабчето ни буквално пълзи, защото около нас са ледени блокове, откъснали се от близкия ледник, един от екипажа ги отмества с дълъг прът и ни прави място. Гледката е невероятна, ама това става само с виждане! А знаете ли колко е вкусно уискито, когато ледът за него е праисторически - откъснат направо от айсбергите наоколо!!!
