Доц. Тодор Ялъмов е преподавател по е-бизнес и заместник-декан на Стопански факултет при СУ "Св. Климент Охридски". Математик, икономист и философ по образование. Член е на журито за Иновативно предприятие на годината на Фондация "Приложни изследвания и комуникации", съавтор на годишния доклад Иновации.БГ, участва в екипа по създаването на "ТехноМеждикЛенд". Има разнообразен опит в използването на игри за образование и през август тази година ще води специално лятно училище в Кьолнския университет по геймификация на бизнеса. С него разговаряме за дигиталното време, изкуствения интелект, навлизането на дигитализацията в училище и как обучението чрез игри може да подобри учебния процес.
Доц. Ялъмов, живеем в изключително дигитално време, какви според Вас са позитивите и негативите на тази дигитализация?
- Технологиите са възможности, скорост и справедливост. Те увеличават социалната мобилност, намаляват транзакционните разходи, създават нови пазари и работни места. Децата днес намират отговорите на любопитството си много по-бързо от преди 30-40 години. Те са по-ерудирани и умни от нас на техните години. Имаме по-широк достъп до култура, можем да вземаме по-информирани решения, създаваме и потребяваме повече стойност. Днес много повече млади хора могат да станат предприемачи или да печелят прилично с честен труд веднага след като завършат училище. И това е валидно не само за България, където част от тези промени се дължат и на отказа ни от социализма и тръгването по пътя към либералната демокрация. Технологиите променят обществата навсякъде по света. Разбира се, както винаги досега в историята, всяка нова технология освен прогрес носи и заплахи. Икономически ползите са очевидно повече от рисковете и загубите, но виждаме, че демократичните институции все още не успяват да се справят със заплахите на фалшивите новини и атаките на авторитарните режими. Технологичните джаджи често заместват родителите и приятелите и това ограбва децата. Но не са виновни джаджите, а родителите, които така си купуват спокойствие за мача, филма или каквото там им е по-важно от реалното общуване с децата им.
Все повече говорим за „изкуствен интелект” . Ако изключим помощта в делнични дейности, дали в един момент той няма да превземе света?
- Антиутопиите винаги са ни привличали. Като ученици четяхме „1984“ и „Аз роботът“, захласвахме се по филма „Бразилия“. Хората обичат да се страхуват от бъдещето. Понякога този страх ни помага да предотвратим определени заплахи. Ако погледнем днешния ни свят с очите на предците ни от XVIII век, сигурно ще кажат, че светът е превзет от машините. Имаме коли, които сами се движат, умни къщи, говорим си със Сири или Алекса и те ни отговарят на въпроси, вместо библиотекарката или учителите, алгоритъм ни препоръчва да вземем дадена книга или ни пуска музика, която би ни харесала. От гледна точка на миналото може да изглежда, че сме в плен на „изкуствения интелект“, но нашият собствен интелект и опит ни помага да използваме „изкуствения“. Той е някакво наше удължение като безжична слушалка, пейсмейкър или патерица. Роботизирането и изкуствения интелект в колите увеличават сигурността, удобството, ориентирането. Погледнато абстрактно може да е стряскащо, но реално модерните коли предотвратяват много инциденти. Аз съм спокоен за бъдещето. Нещо повече, децата би трябвало да учат за изкуствения интелект в училище.
Помня, че моят първи сблъсък с него беше в 7 клас през 85/86г. с „Доктор“-а на „Елиза“, а по-късно обсъждахме Теста на Тюринг (ако не сте гледали „Игра на кодове“, направете го!). Учудващо е, че 30 години по-късно подобни неща не са влезли в учебната програма. Но пък програмирането (компютърно моделиране) влезе в 3-4 клас в училищата на цяла България, а вероятно някои учители по философия провокират средношколците с дискусии за изкуствения интелект (поне в математическите гимназии). Изкуственият интелект е навсякъде около нас. В момента ученици могат да направят чат-бот, който да симулира разговор с даден магазин по фейсбук. Така че, да изкуственият интелект ще завладее света, но така както са ни завладели телефоните или интернет – ще ни улеснява живота повече, ще продължи да трансформира работните места, които ще изискват все повече естествен интелект.
Често днес казваме, че децата се раждат със смартфон в ръка. И още от съвсем малки са погълнати от техния виртуален свят. Дали това тяхно технологично развитие пък не ги прави ограничени в прякото им мисловно и интелектуално развитие?
- Има деца отгледани от телевизори и таблети, а не от родители, баби и дядовци. Някои от тези деца не могат да говорят добре (колкото се очаква от годините им), реагират предимно на игрите и наративите от електронните им светове. Да, при тях се забелязва такова ограничение – не само в мисловното, но и в социалното им развитие. Но подобна е била ситуацията и по-рано, когато родителите са заривали децата в скъпи играчки, без да им дават родителското внимание и обич. Не устройството и не играта сами по себе си са вредни, а това какво правим с него. Ако родителите насърчават използването на джаджите за учене, за задоволяване и развитие на любопитството и фантазията, ако обсъждат какво правят децата им с тези устройства и игри ситуацията ще бъде коренно различна. С телефона можете да изследвате света, да играете на семейни игри, да слушате приказки докато пътувате и после да ги обсъждате и т.н.
Вие споделяте, че геймификацията може да бъде „впрегната” в помощ на училището. Какво всъщност представлява тя и как конкретно може да помогне в действие в българските училища?
- За геймификация говори още Уно Сигнеус, мой любим педагог от XIX век, който реформира образователната система във Финландия. Той предлага децата да произвеждат дървени играчки в училище като част от образованието си. Те учат занаят и науката, която обяснява занаята, а накрая имат и играчки, с които да си играят. Всеки добър начален и предучилищен педагог ще ви каже, че децата учат бързо и ефективно играейки. Затова с Уебсървисиз предлагахме учене на компютърно моделиране през Майнкрафт. Те имат и уникален иновативен продукт „Умни дечица“ за децата в детските градини, базиран на дългогодишния опит на dechica.com. ТехноМеджикЛенд е първият (в света) детски технологичен музей/научен център с геймифакция на посещението. Прометрикс е първата българска фирма, която набира персонал през компютърна/мобилна игра. Състезателността, забавлението, бързото прилагане на наученото и виждане на ефекта и смисъла му са част от характеристиките на геймификацията. Тя прилича на модела на Том Сойер за мотивация на децата да свършат работа, която инак не биха искали.
Как обучението чрез игри може да помогне за възприемане на материала и в кои предмети е приложимо? Какви наблюдения имате?
- Всеки предмет може да се геймифицира. „Тривиадор“ е все още голям хит, а в него има много въпроси от история и география, “Сърца от желязо“ помага на децата да научат много неща за Втората световна война, чрез образователната версия на „Майнкрафт“ можете да учите химия и физика, геометрия можете да учите на двора с канапи или докато играете билярд. Забавно и ангажиращо за децата е да си направят и тяхна игра (като при Сигнеус). Аз стартирах Кодър дожо в България през 2014 г. Едно от момчетата беше споделило по-късно, че играта, която направи по време на едно от събиранията му е донесла гадже, защото той единствен от средата си не е просто „потребител“, а „създател“. Игрите обикновено са групови, което спомага за развитието на умения за работа в екип и разрешаване на конфликти, неща, което традиционното училище не прави.
Днес в училищния час се срещат различните поколения – на „технологичните” онлайн деца и на преподаватели, които все още са в голяма степен само в „офлайн” света. Как може да се преодолее тази разлика?
- Не е в това разликата. Има превъзходни преподаватели, които са отдадени на работата си, разбират децата, могат да ги провокират да учат, имат уважението им и знаят как да общуват с тях. Има и такива, които оправдават неумението си да бъдат добри педагози с технологичното разделение между поколенията. Една отлична стратегия за добър „офлайн“ преподавател, е да ангажира децата да го научат как да намери информация в интернет, да намерят в youtube как да направят даден опит по физика, да построят къща във възрожденски стил в Майнкрафт и т.н.
Доколко Вие, лично, сте зависим от „светът” на Вашия смартфон?
- Зависим съм, да. Работата ми е основно комуникация – глас, видео, чат, писане, четене. Можем за кратко без телефон, така както можем без него когато сме безгрижно на палатка, във важна среща или когато си в самолета. Но телефонът е вече като дрехите или очилата. Понякога сме без тях, но в повечето случаи ги носим, дори и да забравим за това.
Къде според Вас днес се крие разминаването между образованието и очакванията на бизнеса за квалифицирани кадри?
- Дизайнът на образователната ни система отразява някаква сложна амалгама от интереси – на автори и издатели на учебници, на профсъюзите, на част от учителите, на директорите и политиците, дори в някои случаи и на родителите, но в много малка степен – на учениците и на бизнеса. Прави ми впечатление, че МОН не вярва на учителите и свръх регулира съдържанието и формата на преподаване. Учителите преподават често по учебници, които не харесват. Учениците учат без да разбират как това ще им помогне в бъдещата работа и това ги демотивира. Родителите и бизнеса не вярват на учителите. Много рядко пък бизнеса се ангажира с училището. С нетърпение очаквам новата инициатива на МОН и БАИТ за връзката между ИТ учителите и индустрията. За разлика от Възраждането училището вече не е център на общността, който събира родители, бизнеси, общественици и ученици.