Милена Хаджииванова: Предателството в бизнеса, боли по човешки

В юбилейния Алманах 2024, помолихме мениджъри и лидери да споделят своите грешки в бизнеса, които са били тежки, но успешни уроци за тях. Разказите са изключително силни.

Милена Хаджииванова, психолог, автор и водещ на подкаст сподели един много поучителен разказ за старта в бизнеса, с лична болка и силата да продължиш нататък.

-------------------

Бяха минали 1-2 години, откакто напуснах удобството на корпоративния свят с амбицията да покажа на света моят начин за правене на нещата. Не е особено оригинално – светът познава тази амбиция, която слага началото на не един и два старт-ъп-а. За сравнително кратък период вече бях сменила различни позиции и пораствах бързо в отговорности -  от мениджър обучения, през HR партньор до HR директор.

Несъмнено - вълнуващо пътуване, което ти открива широко игрално поле – учиш непрекъснато, грешиш, срамуваш се, преодоляваш и пак учиш. Срещаш се с хора, общуваш, намираш път към тях, създаваш доверие, рушиш доверие, не спиш, за да преосмислиш подхода си. Различни заинтересовани страни, казуси, очаквания, конфликти. Сблъсъци с корпоративна култура, която трябва да решиш дали е по-добре да приемеш или да положеш усилия (от позицията на ролята си) – да променяш – елегантно, бавно и с уважение.

Въобще, наситен период, в почти младежки години, който някак закономерно ме спря пред прага на решението да започна всичко от нула, по начин, който намирам за дълбок и смислен.

Започнах сама. Преди 19 години. Наистина от нула

Да създадеш име, продукти, да повишаваш ежедневно знания и умения, за да си наистина полезен за клиентите си и да добавяш стойност към бизнеса им. До тук – добре, но да се върнем на началото, за да разкажа за грешката.

Бяха минали тези първи 1-2 години, в които буквално нямах почивен ден. Тогава гледах и бебе, малко дете, което пращах с татко му на плаж, за да мога аз да създам дизайн на програма (на тихо) или да напиша оферта. Всеки, за който предприемачеството не е чуждо, знае за този ентусиазъм, който така засилва производството на допамин, че ти се чувстваш изморено-щастлив, не спиш, не почиваш, но имаш енергия да повдигнеш 2-3 планини наведнъж. Но колкото и хормоните да вършат работата си (възрастта също), започваш да не можеш със собствени сили да правиш чудесата, които са в главата ти. Имаш нужда от хора.

Тогава го срещнах него – нека го наречем г-н Х

С г-н Х бяхме състуденти (а и някакви далечни роднини), учехме заедно психология, после му бях съдействала за едно заминаване за Австралия – на работна бригада и след това бях позагубила дирите му.

Видях го да продава книги на „Славейков“. Имаше щанд там и с това изкарваше прехраната си. Посъбудиха се стари истории – кой какво е преживял в годините и какво му се случва сега. 

И някак естествено ми дойде предложението – да започна да го включвам в мои проекти. Да се докосне до корпоративния свят, до обученията, да ми помага, в последствие – да водим обучения заедно. Той почти веднага прие идеята и подадената ръка.

Аз обичам екипната игра и харесвам честното партньорство. Видях в какво той е добър и му дадох поле за изява. Тогава той не можеше да работи с компютър, не можеше да направи и един слайд, но умееше да говори, беше чаровен, изглеждаше добре, клиентите го харесваха и след няколко години, в които инвестирах в него (към 7 години) – направихме добър тандем. Доста добър тандем, в който, разбира се – аз бях водещият човек.

Междувременно, направих екип, фирмата ми се развиваше: имах няколко направления, консултирах организации, разработвах продукти за 360 градусова обратна връзка, правих сайтове, отворих офис в Стара Загора, въобще бизнеса си вървеше доста добре.

А с г-н Х. пътувахме, правехме обучения в тандем, когато имаше подходящ проект, той си работеше и други неща, отвори (и после затвори) ресторант и изглеждаше щастлив със свободата и в същото време сигурността, която му давах.

Сляпа за случващото се…

За да направя историята кратка – в тези „цветя и рози“ и „win-win” взаимоотношения, които аз виждах, съм останала доста сляпа за наистина случващото се. В един ден, г-н Х, дори не се срещна очи в очи с мен, изпрати ми мейл (или съобщение – не помня вече), че искал нещо повече за себе си (което намирам за нормално). Нещото повече, обаче, беше, че зад гърба ми, той беше вербувал мои клиенти, мои служители и направи аналогична компания, в която покани за съдружник момичето, което се занимаваше с маркетинг при мен и имаше достъп до абсолютно всички мои ресурси. В следствие на това – на сайта, който си направиха, аз четях моите изречения, мърча – тениски, химикалки – бяха в моята стилистика, услугите, които предлагаха – бяха извадени от нашето портфолио. Фирмата им се „захрани“ от хора, които са били част от моя екип. И най-лошото – няколко клиента ми се обадиха да ме предупредят, че г-н Х ги контактва и им говори неприятни неща за мен. Човекът, на който бях дала хляб в ръцете и му вярвах почти безрезервно.

Това е първото ми сериозно предателство в бизнеса (после имам още 1-2), явно не съм си научила урока.

Ако кажа, че в оня момент съм била над нещата, ще е абсолютна лъжа. Истината е, че боли. Боли не от загубата на клиенти, проекти, бизнес, макар и да стоят доста безсънни нощи зад всичко създадено.

Боли по човешки

И въпреки, че за 19-те години, в които имам бизнес, минах през различни сътресения – икономически, лични, това е голямата ми грешка…която сигурно пак ще повторя.

Защото (да ме прощават юристите, които четат), ако се науча да общувам с партньорите си основно с договори и клаузи, ще загубя точно това, което харесвам в правенето на бизнес – човешките взаимоотношения.

А те са точно такива – ирационални, хлъзгави, с безгранични възможности за грешки. Някои те окриляват и не стъпваш на земята, други - те потапят. Почти като любовта. Така е с всичко, в което се отдаваш напълно.

Изтъгувах тази грешка, преболедувах я, оставих я да тежи на съвестта на някой друг (евентуално) и продължих пътя си. За мен г-н Х повече не съществува като понятие (може и да ми е от зодията) . Не давам втори шанс на човек, който ме е предал. Давам шанс на грешката, но не и на човека.

Животът (бизнесът) продължава…

И може би, за финал – най-хубавото в тази (и всяка друга) грешка е, че тя провокира ценностите ти – онова, в което наистина вярваш.  Откриваш разни неща за себе си.

И също, като насочен фенер - осветява приоритети – какво е важно за теб – да знаеш/можеш. Всяка грешка засилва вярването ми, че едно от основните неща, които си заслужава да култивирам в себе си, в детето си, в хората, с които работя - е устойчивост! Изобщо не знаем коя грешка наднича иззад ъгъла и ни очаква утре. Но ще се справим. Само да сме здрави. Всички грешки са преодолими!

Може ли в България да се прави успешен бизнес?

Да, може. Зависи коя е мярката за „успешен“ и с какво се сравняваме.

Мащабът е малък (ако бизнеса не мащабира към чужди пазари), за да мерим успешността само с приходи и да се сравняваме със света. Но, като всяко нещо, нашите условия са както минус, така и плюс.

Има доста свобода, дори има вече зачатъци на екосистема, която подкрепя предприемачеството. И най-важното – има доста широко поле за развитие. Ние изоставаме с няколко години от развитият свят, което пък ни дава възможност да учим на чужд гръб и да предвиждаме някои неща.

Разбира се, не е лесно, но въпросът не беше за това.

Най-неприятното е неспособността на хората от бизнеса да повлияят на логиката на държавното управление, което е под всякаква критика. Срамувам се от това, че толкова години не можем да си осигурим работещо правителство. Последиците? Много и на различни нива. Една от тях е можещи и мислещи хора да не виждат смисъл да разгръщат бизнеса си и потенциала си. Поне не в България.