Днес ще Ви разкажа една лична история от преди няколко седмици. Както ходех по тротоара към офиса, ми звънна телефонът от непознат номер. По гласа разбрах, че разговарям с млад служител, на когото са възложили да се свърже с мен. Младата дама се представи и обясни, че се обажда от голяма компания и организира събитие, където освен служителите от софийския офис ще присъстват и дистрибуторите на компанията. Каза дата, място на провеждане на срещата - в луксозен хотел, доста скъп, на около 200 км от София, с минерални басейни и така нататък. Явно компанията щеше да се изръси сериозно. Попита ме за цена за два часа - казах сумата, която съответства на един ден, защото аз трябва да пристигна и после да се върна. Накрая я попитах: „А все пак каква е темата?“ Отговорът беше: „А, да, забравих да кажа, тази Вашата тема за поколенията.“ Явно някой ме беше препоръчал, защото дамата организатор нямаше никаква представа за това какво правя.
След два дни ми се обади и ми съобщи, че времето се намалява на един час и дали това променя цената, защото все пак моето време се намалява двойно. Аз обясних, че дали е два часа, или час, или 20 минути, за мен това е ангажимент за един ден и че всъщност един час за мен е по-проблемен от два, защото тогава форматът е твърде напрегнат, за да може да се обхване темата, а не да се получи една осакатена версия. Накрая тя ми каза „добре“, почти толкова автоматично, колкото анонса за последна спирка в метрото. Естествено почти бях сигурен, че няма да се случат нещата, и така и се оказа. След 10-на дни получих учтив отказ, че са спрели на друг вариант.
След това разсъждавах доста по този случай. В различни моменти се обвинявах, че съм изпуснал предложението и че не може така с клиенти, които не те познават, до моменти, в които си казвах: „Браво, много правилно постъпи, не може да сваляме гащите на такива.“
Не знам кое е правилното - дали да правим компромиси само за да вземем даден ангажимент, проект, или да си държим на своето. Аз лично държа на своето и смятам, че не е честно спрямо клиентите, които ни ценят и си плащат поисканата от нас сума. По този повод съм писал преди време и друга колонка - тук развоят на историята ще е различен.
Основният проблем беше, че хората, с които разговарях, не ме познаваха, не познаваха моята работа, не бяха преживели мое участие, нямаха представа за качеството на моето участие в тяхното събитие и какво ще допринесе то. Поради тази причина те измерваха моя ангажимент към тях не в емоция, знания, добавена стойност, а чисто и просто във време - два часа толкова, значи един час наполовина. Това е все едно да оценяваш картина по това дали е 20 на 30 см или 2 на 3 метра, а кой е авторът, какво е въздействието, кога е нарисувана и т.н. – това е за познавачите. Другите гледат труда чрез размера, без да оценяват твореца.
Истината е, че когато ние не можем да усетим емоцията, да се докоснем и да оценим качеството, тогава се обръщаме към понятни нам измерители - това са времето и парите, единствените универсални и лесно достъпни мерни единици, макар и в тях да влагаме различни критерии. Едни ми казват, че не им е проблемът парите, а по-скоро че презентацията от два часа е твърде дълга, защото хората ще се отегчат. Други смятат, че за два часа няма как да се плати определеният хонорар - та това са само два часа. И в двата случая е много трудно да ги убедя, че си струва, даже в по-голямата част от случаите не се и опитвам. Когато не ви познават, хората ви оценяват според това колко те биха искали или дали. Много често говоря за съотношение цена-качество и че това е единственият начин да избегнем фокуса върху цената. Проблемът е, че когато човек не може да оцени качеството, той неизбежно се обръща към количеството.
Когато някой ми заговори за даден ресторант колко бил хубав, защото порциите му били големи, ме губи автоматично като клиент на даденото място 0 чисто и просто защото явно нищо друго не го е впечатлило освен размера на купата със зелева салата или пържени картофи. Едва ли порцията от кюфтета е от 7 бройки.
Това е все едно да купуваш книга на база това дали е 200 или 400 страници. Много от посетителите на панаира на книгата, не познавайки даден автор, се опитват да преценят книгата дали си струва парите на база това дали е с твърда корица, дали е дебела или тънка, дали има илюстрации - всичко това реално няма нищо общо с преживяването и удоволствието, което би донесла дадена книга.
Взимането на решения на база време, страници или пък количество е сигурен начин да се хлъзнем в грешната посока. Винаги мислете за преживяването, за удоволствието и емоцията, а после за парите, времето или обема. Това е най-сигурният начин да получавате даже повече от това, което сте очаквали – както в професионален, така и в личностен план.
