„Как е, доволна ли сте от новото Jimny? Че жена ми е лекар и ходи с предното поколение по софийските села и е много доволна” ме пита един мъж, докато слизам от колата, смело паркирала накриво върху тротоар, един захвърлен бордюр и купчина пръст, нещо нормално за кварталните улици. Аз съм леко изумена от избора на тази лекарка, но пък може да има право „Ами, определено не е за градски автомобил, но пък ако обикаля из калищаците на селата, със сигурност ще стигне и до най-затънтената къща”. Ти да видиш, лекарка, която пътува с Jimny.
Всъщност този мъник, който направо боде очите, се превърна в някаква страхотна икона, за която в Европа се чака месеци, за да си я получат. Защо ли? Ами просто само го вижте – във времена на футуристични дизайнерски решения, той си остава ръб, прихванал от модерните времена и предизвиква такава симпатия, че просто ти се приисква да го имаш, дори като играчка. Само че тази играчка, освен, че е подобрила малко пътното поведение и комфорта в кабината, може да пъхне в малкия си джоб жреците на истинския офроуд.
Jimny е без блокиращ диференциал, а с ръчен превключвател за задно и 4x4 задвижване. Отделно има и понижаваща предавка. Като прибавим пътният просвeтът, който е 21 сантиметра, предният ъгъл 37 градуса, а задният цели 49, просто разядените терени ги яде като вафли. И ако при първото ми нарочно спускане в един ров, за да видя как ще се справи, пусках едвам и дори в перспектива бях готова да звъня на комшията с трактора, следващите горски терени бяха истинско забавление.
Всъщност именно това е голямото му предимство – движението извън асфалта и колкото по пресечен е теренът, толкова по-интересно. Дори усещането за комфорт там надминава с пъти много други автомобили, с които карам по черните пътища. Тук трябва да прибавим и теглото, което е малко над 1100 км и именно това е скритият коз.
Честно казано чак съм учудена от комфорта в купето (все пак комфорт в случая е доста силна дума). Седалките са широки и доста удобни, мултифункционален волан и тъчекран на централната конзола, климатик и доста приятни материи. Като се замисля, тези, които са най-честите му потребители – ловци и рибари дават луди пари за тези си увлечения, които дори гонят цената и на този мъник, която е 35 хил. за ниското оборудване и 40 хил. лв. за по-високото, в която се включва мултимедия с навигация и 7 инчов екран, LED светлини, кожен волан, климатроник.
Това, което няма, е място за багаж и предмети. Така наречения багажник отзад, който иначе комфортно се отваря настрани и има супер лесен достъп, събра чантата с лаптопа ми и още една такава тясна чанта. Е, натоварихме саковете на задните седалки, които иначе се сгъват много лесно и така се освобождава пространство. Но можеха поне да измислят място за смартфон, че кой днес е без него? Хубавото е, че след горска разходка може да измиете с маркуча купето, което е страхотно предимство.
Движението по асфалта става, въпреки, че леко ме връща в годините, когато се упражнявах на автомобила на баща ми. Но пък поддържа 120 км/ч, като все пак изпреварванията трябва да са много премерени и изчислени. Е, шумът натиска здраво, но с нулева аеродинамика и минимално обезшумяване, е така. Извън пътя обаче този шум просто не го забелязваш, но там и нямаш такива скорости и нещата в рамките на нормалното. Интересното беше, че след цялото горско обикаляне и пътуването по магистралата средният разход с бензиновия 1,5-литров мотор бе ок 7,5л/100 км, което е много добре.
Аз не бих си купила тази автомобилна икона, както и Abart не бих си взела, но пък и животът ми не е в стила на тези автомобили. Но пък и с двата тотално обрах точките, където и да се появявах. Те просто излъчват моден статус на гребена на вълната и тренд, на който всички се кефят, но малцина си го позволяват.
