„Приятно ми е, Ива!“ С нея не може да е скучно – смееш се, плачеш, кара те да мислиш, да намираш себе си. Това е актрисата Ива Тодорова, носител на три награди ИКАР, за която „радостта от живота в целия му ужас“ е движеща сила, която понякога пътува с много висока скорост. Любовта към хората е друга сила, която я направлява и я кара да създава уникални моноспектакли, които са първите у нас на ръба на стенд-ъп комедия и театър. Затова решаваме да разговаряме с Ива сред свободата на природата и в компанията на един от най-„освободените“ модели – новият Opel Corsa. Процесът на фотосесията е истински спектакъл за нас, за който буквално си завиждаме, а когато я питаме дали ще скочи, за да направим снимка на житейския й полет, тя отговаря – Yes, of Corsa! Това е Ива – супер естествена и земна!

Публикуваме част от интервюто, публикувано в луксозното хартиено списание "Истинската скорост на жените" 2024

Текст: Ина Георгиева, снимки: Светослав Ханджийски

Ива, играеш ли в живота така, както на сцената?  

Нашият професор Крикор Азарян ни е учил да не играем на сцената, а да „ставаме” героя. И всеки актьор ще го потвърди. Търсиш онази част от персонажа, която ще е основният щрих, и дълбаеш в себе си или наблюдаваш света, за да обогатиш образа. Ставаш нещо друго, превръщаш се в чужда логика и визия. Превръщането, благодарение на концентрация и търсене, е голяма магия. То трябва да изглежда истинско, а не игра. Мисля, че в живота играя много повече, отколкото на сцената. Позволявам си своеволия и експерименти, без репетиции.

Как стигна до написването на пиесата „Приятно ми е, Ива!“? Защо реши да се разкриваш на сцената? Колко време ти трябваше, за да създадеш спектакъла?  

Много, защото съм царицата на отлагането, но и не точно. Истината е, че още от студентските години имахме подобни търсения с режисьора Стоян Радев. Живият театър е голяма негова тема. Първият ни моноспектакъл заедно беше по пиесата на Кокто „Човешкият глас”, но той пренаписа целия текст и режисира представлението. След време исках да направя представление за живота между две държави. Имах да кажа нещо важно, да споделя нещо, което вярвах, че ще накара хората да се радват или да се замислят за собствените си животи. Това е съвместно търсене, заедно със Стоян, което се надявам да отива все по-далеч и да става все по-интересно и смело с всеки следващ текст, както за нас, така и за публиката. Разбира се, едно от най-важните неща в тези търсения е чувството за хумор, радостта от живота в целия му ужас.

Ти си много емоционална личност. За какво помага и за какво пречи емоцията?  

Голям въпрос! Доверявам се на емоциите си, с възрастта човек ги възпитава и се грижи за емоционалното си здраве, за да живее в относителен баланс между външния и вътрешния свят. Понякога сме длъжни да се втвърдяваме, да се пазим от средата или да ставаме по-пластични, за да се развиваме. Важно е да развиваме състрадание, така разширявам мирогледа си и толерантността. Смятам, че за определени неща съм много чувствителна, дори инфантилна, и това не го лекувам. Напротив, старая се да развивам тази чувствителност и понякога тя стига до някакъв, ако мога да го нарека, „благороден цинизъм”, детска безпощадност в името на истината.  

Когато си на сцената, какво виждаш от твоята страна?  

Всичко. Винаги съм казвала, че театърът е в двете посоки и няма театър без публика. Не само виждаш всичко, а усещаш веднага кой седи в залата. Чуваш кой разопакова лукчето. Понякога хората са много хладни, друг път идват преуморени и най-голямото удовлетворение е моментът, в който се качвате заедно на театралната въртележка от емоции - тук и сега, и пътувате заедно през световете, които си приготвил.

От години се говори, че не се отделят средства за култура. Държавата ли трябва да издържа културата или самата култура трябва да създава продукт, който да я издържа?

Толкова сте симпатични, събрали сме се по много приятен повод, защо да си разваляме настроението? Това е тегав въпрос. Затворен кръг. И двете са възможни, и двете съществуват в нашата действителност. Културата има право да се издържа с държавни средства, културните дейци имат право да експериментират и да са подкрепени от държавата в търсенията си. Не бива обаче да се стига до корумпиран модел, а именно просто да се създава някаква култура, за да се усвояват пари.

Държавата трябва да отделя средства от хазната за култура, това ще възпита културна среда, културни граждани и не на последно място ще захранва собствената си хазна от стабилна културна среда и събития. Частният сектор е сила, защото, ако искаш да правиш нещо и имаш възможност да си го субсидираш сам, имаш огромна свобода и най-добрият рефер - публиката. Но частният сектор също плаща своя дан на държавата под формата на данъци. В едно съм сигурна, необходима е стройна държавна политика за култура и образование, а не срещу култура и образование.

Думите са толкова излишни тук, защото падат като камък. Няма смисъл от думи тук. Има нужда от квалифициран съвет, който да вземе предвид различни фактори и практики, да желае да открие и развие най-печелившата в полза на културата и в крайна сметка на държавата. А диалогът е много труден, знаете.

Как зареждаш личните си батерии и колко време ти трябва за един заряд?

Аз съм като електрическа кола, като пусна педала и веднага се зареждам. Пускане на педала наричам ежедневните мигове на наблюдение и учудване, които си позволявам, за да оставя живота сам да ми разкрива.