Teddy Velvet – това артистично име си измисля Теодора Николаева, защото в него едновременно се събират стилът и уютът на кадифето като материя, което й пасва на натюрела. И докато се наслаждаваме на истински златна есен сред природата, пръстите й играят върху струните на китарата. Като омагьосани сме… Разказва ни за хилядите километри на стоп из Европа, за музикалните й проекти и музикантите, с които творят музика за душата, за житейската скорост. За компания имаме новата кадифено червена Mazda CX60, която със своето съвършенство в стил KODO (означава „душата на движението”). подхожда много на елегантните звуци, освен това е толкова широка, че може да играе и ролята на сцена, от която Теди ни разказва, докато свири…

текст: Ина Георгиева, снимки: Светослав Ханджийски

Животът днес

Днес имам три основни области на скорост: семейство, работа и творчество. Те се засичат в много отношения и това улеснява нещата. Например, учител съм по музика в училището, където учи синът ми и то е на 5 мин от вкъщи. Също така творя с музиканти приятели, които са на линия за репетиции и винаги като имам нови идеи мога да ги споделя с тях. Същевременно, усещам огромна подкрепа от семейството ми: баща ми е моят тонрежисьор – с него записвам песните си в домашното ни звукозаписно студио - много зареждащ процес; майка ми гледа детето, когато имам нужда, братята ми могат да отговорят на всеки технически въпрос, който им задам, а свекърът прави лятната ни ваканция незабравима, когато отидем на гости в къщата му в Гърция. Всички са много мили и помагащи, и благодарение на тях аз мога да летя спокойно, с моята си скорост. Последните две години ходя на айкидо със сина ми. Там усещам също значението на скоростта и посоката на енергията.

Ритъмът на живота

Движа се между боса нова и ръченица, като през лятото се стремя да си осигуря поне около месец безмензурни, протяжни песни с много орнаментика и вятър в косите. Предпочитам умерени темпа, но стане ли бързо, гледам да съм най-бързата.

Музиката ще спаси света…

Музиката буквално ме спасява. Всичко, което ми се струва трудно и тежко, когато успея да го влея в нова песен, добива своя форма и започва да живее собствен живот. Така спира да ме плаши, превръща се в скъпоценно бижу, което мога да сложа, когато аз пожелая. Имала съм и периоди, в които слушам точно определен албум като терапия. Лекувам се чрез музиката. Разбира се, общувам и с различни други музиканти на нейния език и така обменяме хубави емоции и създаваме специално усещане за синергия. Музиката е практична магия, която всеки трябва да може да владее.

Време на егоисти?

Едва ли сме станали повече егоисти. Не си представям през Средновековието или в Древността хората да са били по-благородни и загрижени един за друг, даже напротив. Времето, в което живеем, е много богато и вълнуващо. Човек днес има много повече избор за всичко, много повече свобода и може да постигне много. Преди около век и нещо родителите у нас са продавали едва ли не децата си на правилния кандидат още преди да навършат пълнолетие. Решавали са живота им като сделка, просто защото не могат да ги изхранят всичките и са вярвали, че така е правилно.

Сега отношенията между хората и развитието на човешката личност могат да имат всякакви измерения. Освен това живеем по-дълго, имаме всякакви блага и улеснения в живота си, можем да пътуваме, имаме достъп до културата на целия свят, имаме време за хобита. В пъти по-добре е всичко и не би трябвало това да е причина за по-голям егоизъм. Сега повече от всякога имаме нужда от съюзници ако правим нещо. И отделния човек е активен в доста по-голяма общност – няма как да пребъде в нея ако е егоист. Рано или късно хората ще го отлъчат. Всеки избира доколко да е егоист и в какво. 

Музикални провокации

За писането на музика ме провокират най-вече лични отношения. Но понякога се вдъхновявам и от конкретни места, от присъствието или отсъствието на хора, от идеи, възможности, провали... Повечето ми песни са за любовта в една или друга нейна форма. Например, наскоро написах една „Гневна ръченица“ (Angry Rachenitsa), в която излях много женски гняв в размер 7/8. Ръченицата е танц, който в миналото е събирал двама млади и е била полето за любовно надиграване, признание, обещание. При мен се появи като ритъма на раздяла между двамата. Нали казват, че това, което най-много те е привлякло в началото, в края най-много те отблъсква. Имам и „Дъждовен фънк“, който се роди в един автобус от Сливен към София, докато големите прозорци се обливаха от красивите форми на капките.

Случвало ми се е да стана от леглото през нощта, защото някаква песен ми идва и знам, че ако заспя до сутринта може да я няма. Затова ставам и почвам да свиря и да записвам думите, защото обикновено идват заедно с музиката. Правя си и едно демо на песента с телефона и тогава лягам да поспя спокойно. На другия ден вече я слушам с други уши. Така живея с парчето известно време, редактирам го или не, и ако продължава да ме вълнува го пускам навън да си живее живота. Чувството да изливаш някаква емоция чрез музиката е страхотен адреналин и същевременно релаксация. В повечето случаи композирам нещата бързо. Имам една боса нова, която се казва „Краят е начало“, която написах в края на 3 годишните ми пътешествията на автостоп из Европа. Всъщност, първата ми песен се роди на едно от тези пътешествия, когато останах съвсем сама и е посветена на първата ми китара.

Увереността в живота

За увереността са нужни хубави детски спомени на първо място, чувството, че си обичан и някой се грижи за теб. Също така са нужни все пак и няколко лоши спомени, които да са като обица на ухото и на които да можем да се посмеем след време. Нужни са умни и либерални родители, отдадени баба и дядо, разумни и напредничави учители, добра среда, различни опитности, за да се постигат и успехи, и провали. Нужно е да има кой да ти каже: Няма нищо, ще опиташ пак и ще се справиш по-добре.

Пътешествията на стоп много помогнаха да се почувствам уверена. Слава Богу имах много късмет и ми вървеше. Имах и добър учител партньор тогава. После, когато се разделихме и останах сама по пътя, осъзнах, че със своите мисли мога да провокирам нещата да се случват в положителна посока. Това усещане дава крила. Разбираш, че където и да си, ако си с положителна настройка и не униваш, нещата рано или късно ще се подобрят по най-добрия начин. Неслучайно унинието е сред седемте смъртни гряха, заедно с мързела. Нямаме много време на тази земя, затова е добре да го ползваме така, че Боговете да се гордеят с нашите дела. От време на време си представям, че Бог или висшето ми аз наблюдават какви ги върша. Това винаги ми действа събуждащо и ми включва градивната самоирония.