„Човек винаги се връща на местата, с които е емоционално свързан и няма случайни неща!“, са първите думи на Регина Симон, когато се виждаме за фотосесията на голф игрището в Равно поле. Учудено вдигаме вежди…? Оказва се, че именно тук преди години е сватбата й. Мястото определено е носи сантимент и това допринася за лекотата, с която направихме тази фотосесия в компанията на най-голямото оръжие на Skoda – белият седан Superb iV. В синхрон с целия пейзаж наоколо автомобилът е хибрид и това ни позволява да се придвижваме напълно еко, казано иначе на ток, по зелените пътеки.

Регина Симон е успешна бизнес дама – тя отбелязва този месец 10-годишен юбилей като търговски директор в Роберт Бош ЕООД, представителство на германския индустриален гигант BOSCH. В следващите редове обаче, успяхме да я изведем от конферентните разговори и бизнес срещи, и да надникнем в нейна житейска скорост. Ето какво ни разказа тя.

Вече се наслаждавам и на слънчогледовите полета, но винаги с крак на педала

През годините житейската ми скорост е била различна и това прави животът ми толкова интересен и пълноценен. В началото на кариерата и на осъзнатия ми житейския път, като погледна назад ми се струва, че съм карала 2 коли едновременно на 10-та скорост. Дъщеря ми беше на 2 години, когато поех управлението на Търговско представителство на германска фирма и ми се налагаше да натискам педала до край. В онези времена, когато всичко бе толкова неясно и смутно, това бе единственият шанс да покоряваш върхове. С утвърждаването в професията, добиването на опит и израстването на детето ми, скоростта ставаше по-умерена и балансирана.

За радост сега вече имам моменти, в които просто круизвам по магистралата и се наслаждавам на слънчогледовите полета. Разбира се, умението във всеки един момент да натисна газта го владея до съвършенство и никога не вдигам крака от педала. И за да контролирам напълно положението, предпочитам скоростната кутия да е механична и да мога бързо и сигурно да изляза по заледения, кален или стръмен път.

Неподправена и открита

Аз съм от уверените жени. Така е било винаги и това ми е помагало много в живота. Когато бях в пубертета, заставах пред огледалото и си казвах: „Аз съм красива“. Много по-късно разбрах, че в същност съм прилагала автотренинг, без да го осъзнавам. За мен това е от огромно значение - да познаваш, харесваш и обичаш себе си, да бъдеш в равновесие със собственото си „Аз“. Желанието ми е да продължавам да израствам душевно, да запазя този баланс и да не спирам да се харесвам, въпреки следите, които времето нанася върху лицето ми.

Невидимото ни прави истински красиви

Истинската красота и при жените, и мъжете е вид хармония, съчетаваща ум, интелект, доброта, човечност, действия и отношение към околния свят. Ние, жените, имаме шанса наред с тази хармония да притежаваме и по-красиви форми, грация и нежност, което ни изкарва една крачка напред и ни дава възможност да сме по-красивата част на човечеството. Но да не забравяме, че невидимото е онова, което ни прави истински красиви. Притежавайки онази красота, която не се отмива вечер, когато сваляме грима си, ни прави истински стойностни жени.

Освен ум и сърце, жената притежава и утроба. Възможността да даряваме живот, да отдаваме безгранична любов на децата ни, да сме готови да жертваме живота си за тях е природен дар, който ни прави изключително устойчиви, силни и смели. В същото време ни прави много организирани и мултифункционални. Умеем да жонглираме ежедневно с разнородни задачи, да пресмятаме времето до секунда, да имаме бистър ум, да издържаме на напрежение и да сме много отговорни. Добавяйки и емоционалност, женска красота и интуиция, получаваме истински голяма сила, която ни помага много във всеки етап от живота.

Самочувствие се състои в това да обичаш и уважаваш себе си

Смятам, че съвременната българска жена не се различава от останалите европейки. Ниското самочувствие не се обуславя от националност, а по-скоро от предразсъдъци и наложени стереотипи. Тези, които се подчиняват на тях страдат от ниско самочувствие, което е причината да има смирени, обиждани, наранявани, нещастни жени. Липсата на увереност е най-голямата пречка към постигането на целите и сбъдването на мечтите. Самочувствието се състои в това да обичаш и уважаваш себе си, да знаеш в какво си добър, да знаеш кое е онова ценно нещо, с което можеш да допринесеш и да можеш да предадеш тази увереност на другите. За радост срещам все повече уверени жени, които умело управляват хора, фирми и най-вече собствения си живот.

Исторически погледнато, много дълго време мъжете са тези, които са смятани за единствено способните водачи, управници, ръководители, политици. Трудно е един такъв стереотип да бъде изкоренен и ще са нужни много години, докато бъде заличена пропастта между половете в професионален план. Щастлива съм, че живеем във времена, в които жените заемат все повече ръководни постове и смея да твърдя, че в България толерантността и доверието към жените ръководители са много по-големи, отколкото в някои далеч по-развити страни. Радостното е, че това е и една от водещите ценности във фирмата, в която работя. Способността ни да оцеляваме в трудни ситуации помогна много на жените в Източна Европа след промените. Големите очаквания и изисквания към мъжете се оказаха непосилни за много от тях, докато жените се проявиха доста по-устойчиви, смели и находчиви.

Свободата да съм „аз“ и компромисите в живота

Животът е низ от компромиси и всеки един си има своята цена. Важно е да усетиш къде са границите и да си в равновесие с това, което правиш. Семейството е това, което остава завинаги и е най-важната упора за всеки успял човек. Без подкрепата и разбирането от страна на детето ми, родителите ми, които помагаха, когато тя бе малко момиче, съпругът ми, който от опита си има пълното разбиране затова, какво стои зад един успял професионалист, нямаше да съм това, което съм.

Винаги съм била свободна да бъда „Аз“. Всеки сам си дава тази свобода. А аз съм човек, който не може да седи на едно място и винаги намира какво да прави. Списъкът ми със задачите никога не се побира на една страница. В малкото свободно време се радвам на семейството си, на бърборенето и новите изречения, които сглобява малката ми внучка, на срещата с приятели и на вкусната вечеря в някой добър ресторант.

И тук допълвам, че мъжът е другата гледна точка, различна сила и енергия. Създадени сме различни, за да изградим една хармония. Мъжът до мен е човек, пред който мога да бъда себе си, да покажа слабост, да получа подкрепа, съвет, разбиране, упора. С него мога да се смея на малки, глупави неща и да плача, без да се крия.

Липсва ми време, за да почувствам безвремието

Бих искала да имам 30 поредни свободни дни, за да направя пилигримския преход Ел Камино де Сантяго. Единственото нещо, което ми липсва, е време, за да почувствам безвремие. Да имам възможност да освободя напрежението и да гледам морето, без да мисля за абсолютно нищо.

Не се срамувам да плача

Мога да плача от радост например, последно беше през юли тази година, когато се роди втората ми внучка. Плача, когато гледам вълнуващ филм и от мъка, когато близките ми страдат, когато някой любим човек напусне този свят. Емоционална личност съм и изобщо не се срамувам да плача, това е част от мен.

Като всички хора имам и житейски страхове, професионални - не. Житейските са онези, които са свързани с безсилието ни да променим нещата. В професията смятам, че когато даваш всичко от себе си, обичаш това, което правиш и си заобиколен от хора със същата нагласа, няма невъзможни неща.

Неизвестността на „новото нормално“

2020 ще бъде описана в много книги и със сигурност ще вдъхнови не една холивудска продукция. Случващото се и за мен е толкова необикновено. В месеците на изолация изпитвах полюсни чувства на ярост и на примирение, на страх и в същото време на увереност, че ще се справим. Знаех, че това са времена, за които някога ще разказвам на внуците си и си мислех да водя дневник, но ентусиазмът ми бързо се изпари след ежедневните 9-10 часови срещи в скайп и умората, която идваше с тях. Икономически и финансови кризи е имало и ще има, и човечеството рано или късно ще се справя с тях. Безпокоя се за онези кризи, които са необратими: кризата с екологията, кризата на отчаянието, на смисъла, на мечтите. Това са кризи, които съсипват животи и застрашават човечеството. Що се отнася до ежедневието, се опитвам да свикна с това да не виждам колегите си със седмици и да работя с тях виртуално, да живея в неизвестност и да се питам ще мога ли да пътувам до Германия следващия месец или отново ще ни затворят, ще може ли да организирам Коледен базар през декември или ще ни е забранено? Трудно е да свикна с неизвестността, но може би и това ще се превърне в нормалност…

Дишам зад волана

Шофирането за мен е като дишането. Правя го толкова отдавна и всеки ден, че не мога да си представя живота без него. Ако сега имам възможност бих потеглила веднага със съпруга ми по Трансфъгърашкото шосе (Румъния), пътят над облаците. Затова ще ми трябва стабилен, по-сигурен и удобен автомобил. От онези коли на бъдещето, за които колегите ми в Bosch Инженерен център разработват софтуер.Те ще улесняват живота ни, ще ни дават свободно време и ще изправят грешките ни при шофиране.

Но, знаете ли, не познавам жена, чиято най-съкровена мечта е да има бърз автомобил. Онези автомобили, които застрашително изпреварват по булеварди и магистрали с много над позволената скорост, никога не съм виждала да се управляват от жени. Жените са много по-внимателни, отговорни и дисциплинирани шофьори. Просто егото на жената няма нищо общо с автомобилите.

текст: Ина Георгиева, снимки: Велин Балийски-Лино