В един от онези дни, в които часовникът няма милост, а срещите се редят една след друга, успяваме почти на магия да намерим пролука в графика на Гергана Змийчарова. Но щом пристигаме на площада пред Народния театър „Иван Вазов“, който е нейният втори дом – тя е част от трупата на театъра, забравяме за времето. Отдалече тюркоазената ѝ рокля се ветрее като полъх на морски бриз сред есенната София. Гергана вече е в роля - с естествена увереност излиза през покрива на Jolion Pro, който й е любим в последните месеци и застава величествено, като сцена, създадена точно за нея. А ние имаме точно 20 минути, за да сътворим една от най-страхотните фотосеси в този проект. По-късно Гери отваря сърцето си, за да разкаже, че след светлините на прожекторите, актьорите са като всеки останал човек.

Текст: Ина Георгиева, Снимки: Светослав Ханджийски

Гергана, на каква скорост живееш в последните 1-2 години и ръчна или автоматик?

На ръчна. Обичам ръчните скорости – принуждават те да си в пълно съзнание за процеса на шофиране, ангажиран и отговорен към всяка промяна на пътя и всяка маневра. Покрай шофирането на Jolion Pro в последните три месеца открих, че е супер удобно е да караш автоматик. Т.е. бих искала да мога да си позволя да продължа да шофирам така, но ако трябва да използваме метафора, надявам се да си остана винаги на ръчна в житейски план. Съзнанието какво вършиш, как и защо, ми се струва определящо за качеството на живот.

Жената днес често жонглира между работа, личен живот и очаквания – какво те поддържа в баланс?

Приоритетите ми. Искам да съм здрава и щастлива на първо място и се опитвам да подреждам нещата така, че това да не отива на заден план, затрупано от ангажименти. Много често не успявам и тогава се намесва мъжът ми. Колкото „зад всеки успешен мъж стои една умна жена“ толкова и зад всяка (относително) балансирана жена, стои един любящ мъж, който я подпира ту от дясно, ту отляво, ту просто ѝ казва: „Я, си лягай, аз ще поема курса!“

Ако животът ти беше филм какъв жанр би бил?

Ох..., мисля, че ще се наложи да е сериал с поне 4 сезона (до тук) и няма да е жанрово хомогенен. Ще прелива от социална драма през романтична комедия към балкански мюзикъл, в който всички пеят родопска песен и свирят сто каба гайди...  и обратно към психологическата социална драма с доста черен хумор в определени епизоди. Животът е всички жанрове. За това е толкова по-интересен и от най-добрите филми!  

Какво означава за теб думата „успех“ днес?

Тук мога да кажа някое клише, че „успех“ означава да се чувстваш удовлетворен и щастлив с това, което правиш, но... успехът си е успех. Ясно е какво значи – високи професионални постижения, публично оценени и социално признати. Тези изказвания, че „успехът днес е да си щастлив и здрав“ само трупат още напрежение върху (и без това пренавития) съвременен човек. Защото са някакви псевдо-утешения, за оня който не е успял, но много добре знае какво в действителност е успех. Така, че – успехът си е ясно какво е. Въпросът обаче е, дали сам по себе си той има чак такава стойност каквато му придаваме? Дали стремежът към успех не е в много случаи просто жажда за признание, породена от някакви наложени ни отвън социални стандарти или, което е по-лошо – от дълбоко незадоволена в нас жажда за обич? Дали не сме склонни да се стремим към успехи с надеждата да бъдем забелязани, оценени и обичани?

Каква е твоята формула за баланс между светлината на прожекторите и личния свят?

Това със „светлината на прожекторите“, която едва ли не ще те заслепи до степен да забравиш къде се намираш, не е много валидно в България. Или поне не в актьорските среди. Може би в други краища на света, където хората със сериозна кариера под прожекторите, могат да си позволят личен шофьор, детегледачка, готвач, чистач, градинар и секретар, мениджър и фитнес инструктор..., но тук аз (а и много мои колеги) слизаме от сцената и се качваме на метрото, вкъщи се залавяме да направим кутиите за обяд на децата, да почистим тоалетната на котката или да разходим кучето... И в този смисъл, в моментите когато прожекторите все още светят, но представлението е свършило и публиката аплодира, се старая да си припомням, че съм благословена да ми пляскат всеки път, когато просто съм си свършила работата. И това не е никак малко. И не се случва на всекиго.

Коя е истинската красота на една актриса?

Това е много интересен въпрос! Защо смятаме, че по презумпция красотата е необходимо качество за всяка актриса? Актьорската професия е свързана с това да умееш да разказваш за някого и за нещо, използвайки себе си и въображението на зрителя като основни инструменти... А това няма много общо с физическата красота, а ако щеш – и с нравствената. Една актриса може да бъде не особено привлекателна физически (и нравствено) и същевременно да е изключително въздействаща, което е същината на нейната работа.

Виждали сме неведнъж - някакъв ураган на сцената или на екрана, а от гримьорната излиза средно статистическа жена, която изглежда като микробиолог, хидроинженер, учителка в детска градина. Да не говорим колко примери има за актриси с не най-праведен живот, който не ги прави по-малко талантливи.

Така че, ако разсъждаваме над думата „красота“ в по-философски план, където тя би значела: „хармоничното съчетание на отделните черти и елементи в даден обект, така че да се получи усещане за съвършенство, удовлетворение, наслада“, тогава истинската красота на една актриса се състои в способността и да познава и владее така добре себе си, че да успява да използва всички свои особености в полза на изпълнението си, за да остави следа в емоционалната памет на зрителите си.

Вярваш ли в „музата“?

Категорично не! Не съм срещала никога такова животно и подозирам, че не съществува. Вярвам в труда, в постоянството, дисциплината. Вярвам в упорството и в доброто стечение на обстоятелствата донякъде. Вярвам, че молитвите ни има „кой“ да ги чуе. Следвам принципа: „ако има работа за вършене, запрятай ръкави и я върши“. Независимо дали е творческа или не, няма разлика. Представете си в спектакъл с 20 актьори, ако чакаме на всекиго да му „дойде музата“, за да започнем... те 12 музи ще си тръгнат преди да са дошли останалите 9. Абсурд!

Също вярвам и в хубавата българска поговорка „апетитът идва с яденето“. И като сме почнали с поговорките и споменах молитвите, има и една такава: „лозето не иска молитва, иска мотика“. Скоро по време на една неделна проповед в храма „Света Неделя“ чух от един свещеник най-хубавото опровержение на тази поговорка. Той каза, че лозето си иска и мотика, но и молитва си иска, защото: „Молитвата без труд е просия, а трудът без молитва е робство.“

Какво те прави щастлива извън сцената?

О, много неща! Аз не съм от тези актьори, за които театърът е целият им живот. Имам и други професии и занимания, които също ми носят много удоволствие – рисувам, пиша, снимам, пътувам. Имам и хобита – много обичам да уча нови неща и непрекъснато се записвам на разни курсове – езда, солфеж, пиано, спортна гимнастика, оперно пеене, самозащита, православие, църковно пеене... Край няма, но най-най-най-щастлива съм край моите си хора у дома или с моите хора по пътищата на света!

Какви нови „скорости“ предстоят?

Нямам никаква представа. 😊 Ако ме беше попитала преди няколко години щях да ти отговоря с четири-пет проекта, които ме чакат да ги довърша или подхвана. Наистина бях човекът-петилетка – планирах всичко, поставях си някакви много важни цели, движех се винаги по супер стриктен план и всъщност, много от тези цели ги постигах, но се уморих от това. Радостта от постигнатото рядко надхвърляше разочарованието от онова, което не е станало по моя план... и си казах, че не искам да живея повече по този начин.  

Казано е, че „доста е на всеки ден злобата му“ и е вярно. Достатъчно сложно е да се справиш с деня разумно, спокойно. Да свършиш каквото има  съвестно, спокойно, без да се изпокараш с някого, без да навредиш някому. Не е малко. А, ако успееш и да се зарадваш, да се насладиш – какво повече?! Защото иначе животът минава в гонене на следващата и по-следващата цел, вторачен винаги в някакво неясно бъдеще и това вторачване не ти оставя време и енергия съзнателно и отдадено да вършиш настоящото.

Специални благодарности на директора на Народен театър „Иван Вазов“ за съдействието при реализирането на фотосесията