Белиз и Гватемала – за тропическия рай, наследството на маите и вулканичната активност

Белиз и Гватемала – за тропическия рай, наследството на маите и вулканичната активност

 

Приключението ни в Централна Америка започва в южномексиканския град Четумал, където пристигаме след 5-часов преход с автобус и от където ще преминем в съседен Белиз. Въпреки граничното си местоположение, градът е административна столица на мексиканския щат Кинтана Роо – известен с големите морски курорти Канкун и Плая дел Кармен, привличащи милиони туристи всяка година.

Пресичаме моста над река Ондо и стъпваме в Белиз – единствената държава в Централна Америка имаща английски за свой официален език. След вялата проверка на багажа ни се запознаваме и с Хюго – местният ни шофьор за следващите два дни. Хюго е типичният белизки креол – мулат е, говори английски, испански и разбира се креолски – уникален по своето звучене език, разпространен в Карибския басейн, далечно базиран на английския и идеален за случаите, когато двама местни желаят да споделят нещо без чуждестранните им гости да разберат точно какво.

Към Белиз

Качваме се в луксозния за стандартите на страната ван и започваме пътуването си от границата към Белиз сити – най-големият град, главното пристанище и стара столица на Британски Хондурас.

 

Хюго ни откарва директно на доковете, където още при слизането ни наобикалят местните пласьори на марихуана и други наркотици. Вежливо им отказваме. След час чакане на новия луксозен и добре охраняван пътнически терминал се натоварваме на моторната лодка, която ще ни отведе на остров Амбъргрис (Амбъргрис Кий), който заедно със съседния Кий Колкър е една от най-популярните туристически дестинации в страната, благодарение на прекрасните си плажове и близостта до белизкият бариерен риф. Простиращ се в посока север-юг, със своите около 350 км, той е част от 900-километровата Централноамериканска бариерна система - втората най-дълга в света след Големият бариерен риф край североизточните брегове на Австралия.

В лодката само нас ни няма, при видим капацитет на съда около 20-25 човека, се събрахме около 40.  Етническият състав е много разнообразен – освен с бледолики американски туристи (ежегодно в страната най-голям е броят на чуждестранните посетители именно от САЩ), пътуваме с мулати, метиси, негри, азиатци.

 

Прекарахме може би най-карибската си вечер в реге бар на по бутилка местна бира „Беликин”. Сънят ни не бе смутен от невероятния порой, който се изля около 5 часа сутринта и за щастие не попречи на плановете ни да посетим бариерният риф на следващия ден. Лодката с двамата местни водачи гмурци ни чакаше на кея близо до хотела, при качването с изненада виждаме, че дъното й е стъклено – ще имаме възможността да се любуваме на подводните красоти докато стигнем. Бавно навлизаме в морето и скоро забелязваме въображаемата линия, където вълните се разбиват в невидима бариера, там трябва да е рифа. Единият от водачите ни раздава шнорхели и плавници и ни подканва да го последваме в лабиринта от корали под нас. Веднага около моторницата започват да се навъртат скатове, примамени от рибата, която гидовете са оставили за стръв.

Наблюдаваме тези уникални морски обитатели с респект и изтръпваме, когато гида ни успява да хване за предната част на тялото един от тях, умело избягвайки опашката. Приближавам се плахо, на допир кожата им е като шкурка, синкаво-лилава на цвят. Най-голямо впечатление правят обаче огромните им очи и спускащите се върху тях подобно на машинни клапани клепачи.

Уморени и доволни от изживяното се върнахме по обед в Сан Педро, тъкмо навреме за да хванем моторницата по редовната линия Амбъргрис Кий – Белиз сити. Имаме попътен вятър на връщане и пристигаме по-рано в 70-хилядния град. Радваме се, че отново виждаме Хюго и тръгваме към границата с Гватемала.

Пътят се вие между плантации, блата, гористи райони преди да навлезем в западната по-планинска част от страната. Там, малко след град Сан Игнасио, който е и столица на административната област Кайо, една от общо 6-те, на които е разделен Белиз, се намира граничният пункт. Разделяме се с Хюго. Границата е култова – граничарите са с пушкала достойни за холивудски екшън, осветлението в залата за проверка на паспортите постоянно прекъсва, а сарафите се тълпят около нас със своите пачки и предложения за изгодна обмяна на белизките долари (те са с фиксиран курс към щатската валута – 2 белизки = 1 щатски долар) в кецали (гватемалската парична единица).

В сърцето на земите на маите

 

Но да се върнем към нашето пътуване. От другата страна ни очаква свръзката ни Раул, с ван той ще ни откара до северногватемалския град Флорес, административен център на най-големият департамент в страната - Петен, който със своите над 33 000 кв. км съставлява почти една трета от територията й. Вече се намираме в сърцето на земите на маите. Флорес е разположен на малък остров в езерото Петен Ица, като по времето на маите името на града е Таясал. Именно тази крепост е столица на последната независима майска държава завладяна от испанците – това се случва чак през 1697 г., повече от век и половина след пристигането на Ернан Кортес и неговите конкистадори в Централна Америка.

На следващата сутрин се срещаме с местния гид и мой стар приятел Бенедикто, който ще ни придружава из руините на великолепния майски град Тикал. Бенедикто е леко пълен, нисък на ръст, с тъмночерна коса и азиатски черти, с две думи типичен мая. Голям симпатяга е, а познанията му по история, археология и география са повече от завидни. Бенедикто е от майската народността мам.Тук трябва да отбележа, че Гватемала е страната в Централна Америка с най-голям брой жители (повече от 12 милиона бн) и най-значителен дял индианско население – около 40%. Почти всички те са наследници на маите, обединени в няколко главни племена като кекчи, какчикел, киче и мам.

Тикал

 

Пристигаме в Тикал. Това е първият в света обект на ЮНЕСКО от смесен тип, т.е. той е получава защита едновременно за безценните археологически находки и руини, както и за ендемичните представители на флората и фауната, които се срещат на територията на националния парк с обща площ 576 кв. км. Още на входа Бенедикто ни показва една огромна сейба – свещеното дърво на маите. За тях огромните му корени са символ на подземния свят, много дългото стъбло представлява земния живот, а високо разположената широка корона олицетворява небесното царство. Скоро достигаме и до невероятните пирамиди скривани от гората и изникващи изведнъж пред очите ни.

Чувстваме се като първите хора след маите бродили из лабиринта от постройки. Стъпваме на централния площад, където скоро сме запленени от разказа на водача ни за символиката в композицията на сградите разположени около нас. Пирамидата на Ягуара, висока 47 метра,  се намира от източната страна на площада и олицетворява новият живот, новото начало. Това е най-красивата пирамида в Тикал и негов символ.

 

Пирамидите разбира се са били храмовете на маите и са били използвани само при церемонии. За разлика от египетските, не са били гробници и конструкцията им е масивна. От запад е разположена антиподът на пирамидата на Ягуара – пирамидата на Маската, символизираща смъртта, краят на земния живот. Височината й е 38 метра и е наречена така заради намерените релефни изображения на маски в олтара на върха й. Северът в космогонията на маите е свързан с небето и звездите, затова не е случайно, че от северната страна на площада се намират гробниците на кралете управлявали града. А от юг е Централният акропол, представящ т.нар. Шибалба или подземният свят от майската митология.

Продължаваме пътя си из Тикал, геройски издържайки на невероятната жега и висока влажност на въздуха. От дърветата около нас ни следят постоянно стотици чифтове очи на маймуни ревачи, папагали, игуани. Маймуните са безспорна атракция в парка и често могат да бъдат забелязани по клоните или със сигурност поне чути заради гърлените си ревове. От растителният свят прави впечатление огромното разнообразие на орхидеи (черната орхидея е националното цвете и на Гватемала, и на Белиз), а от дървесните видове се срещат махагон, кедър и чикле сапоте, от смолата на което все още се правят естествени дъвки, познати още от времето на маите. Скоро вече сме при пирамида номер 4 (всички храмове в Тикал са номерирани), най-високата на територията на руините.

 

Имаме възможността да се изкачим до върха й, от където се отркива страхотна гледка - зелено море от дървесни корони, над които като главите на каменни гиганти се подават най-високите части на храмовете в центъра на комплекса. На този фон се впускаме в разговори с останалите от групата за невероятните математически способности и воля на древните при изграждането на тези великолепни за времето си постройки се прекланяме пред величието на най-развитата цивилизация в Западното полукълбо. Благодарим и на всепоглъщащата джунгла, която покривайки тези градове с дебел слой растителност сякаш е успяла да ги запази от вредното ерозионно влияние на дъждове, ветрове и влага. Идва време да си тръгваме, не ни се иска, но самолетът за Гватемала сити не чака.

Гватемала и езерото Атитлан

 

Полета ни до Гватемала сити е кратък, не повече от половин час. Багажът на групата най-сетне пристигна от Мексико и всички са спокойни. На летището ни очаква новият ни гид Хусто, който ще е с нас през следващите четири дни. Веднага потегляме към Панахачел, разположен в планините западно от столицата, на брега на шаманското езеро Атитлан. Градчето е популярно сред туристите още от времето на хипарското движение в края на 60-те. След тежкия ден, сънят идва лесно. Събуждаме се с прекрасен изглед към езерото и обграждащите го три вулкана: Сан Педро, Атитлан и Толиман. Езерото е разположено в огромна калдера образувала се след серия от изригвания преди около 1.8 милиона години, площа му е 130 кв. км, а максималната дълбочина от 350 метра го прави най-дълбокото в Централна Америка. Самият Александър фон Хумболт признава, че Лаго Атитлан е „...най-красивото езеро, което съм виждал”.  

 

Атмосферата на градчето е невероятно автентична, триколки тип тук-тук бръмчат по тесните улички, музика на живо се чува от всеки втори ресторант, а пазарите за сувенири са една феерия от цветове. Местните от майските племена цутухил и какчикел, в своите вълнени носии оцветени в ярко синьо, червено и лилаво, са вечно усмихнати и спокойни. Въпреки оживеността си, в Панахачел сякаш времето е спряло. След два дни тук, се отправяме към крайната точка на нашето пътешествие – старата столица на страната Антигуа Гватемала („Старата Гватемала” от испански).

 

Това е един от най-красивите колониални градове в Латинска Америка и въпреки че два пъти е сриван до основи след тежките земетресения от 1717 г. и 1773 г., е възстановен почти изцяло с помощта на стари архитектурни планове и схеми. Гидът ни Хусто, който е и университетски преподавател по история, има много богати познания за родния си град и говори за него с много любов. Антигуа е основана през 1524 г. и е столица на испанската колония Гватемала в продължение на повече от 2 века. В града има над 50 църкви, най-красиви, от които са бароковата Ла Мерсед и градската катедрала на централния площад. Символът на града е арката Санта Каталина, боядисана в хабсбургско жълто, зад която в далечината се забелязва вулканът Агуа – един от трите ограждащи града заедно с Акатенанго и Фуего. Именно на тях се дължи силната сеизмична активност в района.

Отсядаме в хотел Посада де дон Родриго, който всъщност е стара колониална къща с няколко „патиос” - вътрешни дворове. Обстановката ни кара да се чувстваме като испански благородници. Привечер гледката на запалените свещи около главното патио на фона на лекия ръмеж поразява романтикът в мен.

 

На следващия ден с най-авантюристичните от групата решихме да посетим действащият вулкан Пакая, намиращ се на около 30 км от Антигуа. Височината му е 2552 метра и един от четирите активни вулкана на територията на страната, имената на другите три са Санта Мария, Сантиагуито и Фуего. Вече изгасналият Тахумулко в Западна Гватемала, пък е най-високият връх на Централна Америка с височината си от 4223 м.

Любопитно бе, че водачът ни, родом от селото в подножието на планината, беше албинос, което естествено не пречеше да ни изведе безпроблемно до целта. След около час ходене растителността значително оредя и вече вървяхме по голите, покрити с вулканична пепел склонове на планината. Пейзажът силно наподобява планината Дуум в Мордор от касовия филм „Властелинът на пръстените” по едноименния роман на Толкин, а спусналата се мъгла придава още по-голяма мистичност. Съвсем скоро зърваме и това, за което сме дошли – малък конус с бавно течаща от него лава. Това е страничен за вулкана конус, до главния на върха може да се стигне само със специална екипировка, тъй като там температурата е много висока и  е твърде опасно.

 

Грохотите, които чуваме, сякаш идват от подземния свят.  Нереално е, че можем да се приближим на една ръка разтояние от улея, където тече лавата. Когато вятъра духа срещу нас, усещаме невероятната жега, а дървената пръчка, с която бъркам в огетечната маса се възпламенява за секудна. Подметките на обувките ни също геройски устояват на горещината. След серия от снимки на този неземен фон, е време да слизаме обратно преди да сме се разтопили. Вечерта с гордост разказваме на останалите какви приключенци-вулканолози сме.

На излитане само си припомням слогана от туристическите реклами на Гватемала, определящ я като „Алма де ла тиерра” или „Душата на Земята” и си давам сметка, че този път меркетинговите експерти не са преувеличили.

 

За бъдещи пътешествия, които със сигурност ще има, повече информация ТУК!!

Facebook коментари