Елена живее на високи обороти, но благодарение на изключителната си точност и дисциплина успява да се справи с натоварената си програма. Когато правихме това интервю преди обявяването на пандемията, тя се смее, че повечето време може би прекарва зад волана, но не се оплаква. Това е нейното зарядно. Живее на супер бързата 10-а скорост, но смята, че освен всичко тя е много икономична (бел.ред. - автомобилите със скоростните кутии с повече предавки са най-икономични). Успява да съчетае снимките за ТВ кулинарно предаване с основните си ангажименти към семейния хотелиерски и ресторантьорски бизнес в известното с минералните си води с. Огняново (Гоце Делчевско) и каузите за правилно хранене. Горда е със семейната фамилия, която носи и смята, че тя достатъчно говори за нея – просто Елена Александрова Петрелийска.

Пристига доста по-рано преди уречения час за снимките с нейния спътник в това интервю, специалната юбилейна версия на MINI, но спокойно изчаква, без да проявява грам нервност.

Твърд македонски характер

Истинската красота на жените е в достойнството, чувството за премереност, наличието на собствено, но не натрапващо се мнение, обща култура, която помага да се ориентираш в динамичното ни ежедневие. Със сигурност бих променила в себе си онези неща, които ми пречат бързо да се адаптирам във всеки момент, ситуация, време. Но това е трудно, когато притежаваш твърд македонски характер, неподлежащ на промяна. Е, единствено успокоителното е, че на този етап поне знам какво трябва да променя. Но дали това ще стане, е друг въпрос. Много е трудно да избягаш от себе си. Силата на една жена, според мен, се крие в постоянството, самодисциплината и разбирането на отсрещната страна.  И най-вече в това, да не се прави на истински мъж.

Мъжът до мен

Честно казано не съм се замисляла какво точно е мъжът за мен. Всъщност в различните етапи от живота ми е имал различни измерения. Към настоящия момент означава Николай, това е мъжът до мен – такъв, какъвто е. А иначе този, който ще остане в съзнанието ми като еталон, е моят баща. Вярвам, че за всяко момиче е така - някои го осъзнаваме, други не.

Професионално равенство

Смятам, че по-голямата част от жените в България имат високо самочувствие. На част от тях им отива, особено когато имат стабилна основа, на която са стъпили и когато го показват елегантно, с финес, умереност, красота. Това заслужава уважение. Останалото е леко комично. И въпреки че жените са много силни, съществуват моменти, в които се усеща професионално неравенство. Но смятам, че все по-често успяваме да се интегрираме в “мъжкия свят”, да имаме професии, които са смятани за типично мъжки и в тях именно те, мъжете, да ни приемат добре. Нека го кажа така: умните и възпитани мъже, нямат проблем да работят с жени на тяхната или по-висока позиция. Не се чувстват застрашени. Ако гонят успеха и осъзнават, че жената, която работи редом с тях е пътят към него, нямат проблеми с пола.

Радвам се, че живея в цивилизована държава, в която мога да работя каквото пожелая. Стига да имам уменията и желанието, усещам, че ще бъда приета. Радвам се, че в моето ежедневие по-скоро попадам на мъже, които приемат жените като професионалисти, наравно с тях.

Балансът

Признавам, че ми е трудно да съм в баланс. Аз съм човек на крайностите и просто съм го приела, че така съм устроена. Щастлива съм, че намерих човек до себе си, който също е толкова небалансиран в това отношение. На двамата сега ни се работи и го правим всеотдайно. Това е нашият баланс. Все още не съм семейна и затова към момента поне не ми се налага да мисля за баланса между професионалното развитие и семейната отдаденост. А иначе компромисите са нещо хубаво, ако се правят с желание и реална причина с очакван резултат. Не смятам, че ще изгубиш едното, ако избереш другото. Работата е да ги сместиш в общо ежедневие и да не ги усещаш като проблем. Надявам се да ми се отдаде възможност да опитам да го направя. За момента имам стабилната основа на родителите ми, сестра ми, на които винаги се опирам и за мен те имат първостепенна роля в живота ми. И знам, че винаги ще са до мен, каквото и да става.

Имам ужасно много да вървя напред в професията си, защото не смятам, че съм постигнала кой знае какво. Ако трябва да съм точна, мисля, че досега всъщност съм се подготвяла да постигам. Настоящето е моментът, в който ще вложа всичко научено и видяно – и съм убедена, че целият положен досега труд неминуемо ще даде резултат. Да, много добре знам какво искам през следващите 20 години, но нека пак си поговорим след пет години, за да ви споделя докъде съм стигнала :).

Време за моето „аз”

Аз постоянно разполагам с личното си време и винаги имам възможността да бъда “аз”. Е, друг въпрос е, че това много ми е взело, но и много ми е дало. Научих се да се съсредоточавам в частта, в която съм получила. Друг въпрос е дали си почивам? Ами, не, не мога! Няколко пъти се опитах и колкото и да е парадоксално, това ме уморява. Душевно спокойствие също не намирам. Аз съм от хората, които постоянно за нещо се притесняват. Ако на пръв поглед няма такова, изпадам в размисли, измислям си нещо и пак имам някакви терзания. Ето например, много искам да спортувам активно. Слагам начало десетки пъти на това начинание и все не успявам. Това е нещо, върху което работя, за да го превърна в навик. Нали ви казах, че съм твърд македонски характер, който има за дялане, но трудно подлежи на промяна...

Често ми се случва да се разплача, буквално за части от секундата, но не го смятам за слабост. Това е просто израз на моментно емоционално състояние. Плача, когато някой ми каже нещо хубаво, от радост. Плача, когато сестра ми е тъжна, но без тя да ме вижда. Насълзяват ми се очите всеки път, когато съм при баба и дойде моментът да си тръгна - кача се в колата, а тя стои помахвайки, докато колата не се скрие след завоя. Плача на филми и песни.

Шофирането ме кара да се чувствам добре

Не само че обичам да шофирам, а това е нещо, без което не мога. Освен че е действие, което ме пренася от една до друга точка, шофирането ме кара да се усещам добре. Уважавам дамите шофьори – мисля, че всеки много добре и много бързо може да разбере кога една жена е добър шофьор и кога седи на мястото си. И вярвам, че всеки ще признае, че гледката на една елегантна жена зад волана те кара да се усмихнеш.
От около година се уча да не съм постоянно сама. Признавам, че за мен това е много трудно начинание.  И ако сега ми дадете ключа на това прекрасно MINI, първо ще потегля сама. След 20 км ще осъзная, че Ники много ми липсва и ще му се обадя да ме чака пред входа. А той ще ме чака, ще го кача и ще потеглим заедно, към моето семейство. После ще качим и тях. Опс, май ще ни трябва още едно MINI, за да се съберем всички? Каквото и да е обаче, със сигурност ще е прекрасно, когато всички сме заедно.

текст: Ина Георгиева, снимки: Владимир Стоянов