Миналата седмица имах следната за мен забавна случка на едно обучение, касаещо темата проактивна комуникация с клиенти. Една от участничките, търговец „Ключови клиенти“, в края на обучението ми заяви:  „Г-н Гетов, Вие сте си нахален по рождение, а ние какво да правим?“.

Всеки си има свой “role model” - образец, кумир, идол както и да го наречем, или накратко: някой, на който иска да прилича. За едни е „мачо“ с огромни мускули и шампион по бойни изкуства, за друг нападател, който тича бързо и вкарва голове, за трети – шампион по шах, или просто поет или писател.

Обществената динамика в търговския оборот поставя все по-често на дневен ред въпросите, свързани с отговорността на съдружниците в дружество с ограничена отговорност, които едновременно с това си качество осъществяват и функции на управители.

Един от най-екстравагантните ни клиенти преди време ми заяви гордо: Ние нямаме конкуренция! Заяви го така уверено, че за малко да му повярвам, за малко и аз с него да вляза в този илюзорен рай на величието и уникалността, който всъщност е адът на арогантността и бъдещия провал.

В обществото ни има дискусия. Най-после! И тя е дали да имаме детска болница или висок пилон със знаме отгоре. Естествено – несравними неща. Пилон със знаме на Рожен всеки може да си направи, стига да има земя и пари.

Преди няколко дни водих обучение в прекрасен хотел в малък град в северната част на страната. Механата, където беше вечерята с екипа на компанията, беше наполовина пълна, когато влязоха четирима младежи от ромски произход, много добре изглеждащи, чисто и с вкус облечени.

В бизнеса сме се фокусираме върху печалбите както никога досега. Постпандемията и един куп други фактори и случки  промениха света неузнаваемо, направиха ни повече прагматични и по-малко креативни.

Като една от най-предпочитаните форми за осъществяване на търговска дейност, дружеството с ограничена отговорност често е в основата на множество казуси между съдружници и/ или управители.

Навярно вече съм ви дотегнал с цитати от романа на Марио Леви „Истанбул беше една приказка“, но за мен тази книга е една от най-важните, които съм чел. Не една и две фрази от този роман са ми направи много силно впечатление и са ме накарали да се замислям, да забравям къде се намирам в момента.

Всъщност такава приказка май в литературата няма. Или поне не съм чувал. Но в бизнеса, особено сега, в България, определен трябва да започнем да я пишем. И така – след трийсет години словесни битки и парламентарни мъчения най-после трябва да отворим „вратата“ на България към света.