Тя е добре позната телевизионна водеща - изключително харизматична и винаги усмихната. Била е на екран повече от 20 години в различни телевизионни предавания. Водеше сутрешния блок в bTV, след това дневните новинарски емисии, била е и репортер, и продуцент, а след това водещ на „Тази събота и неделя“. През последните две години се опита да се раздели с голямата си любов телевизията, но уви тя се оказа нейна съдба. И отново е на екран – този път като водеща на предаването „България в 60 минути“ в БНТ. Да, следващата ни героиня е Мариана Векилска – една истинска телевизионна класика и като такава се появява до червения HAVAL 6 в елегантно черно, за да може и нашата фотосесия да се превърне в класика по Стендал…

Време е да разберем какво ще ни разкаже винаги усмихната и добронамерена, често много директна и спонтанна Мариана Векилска за скоростта, с която преминава през живота си.

В живота съм по-скоро на ръчна, а скоростта - варира

Скоростта ми варира – понякога пета, понякога и десета. Поддържам средна скорост 6-7-а. Имам способността да тръгвам и директно от трета – правила съм го буквално - на изпита ми за шофьорска книжка малко преди да навърша 18 г., потегляйки на светофар. Изпитващият се обърна към мен по-скоро риторично: „Давате ли си сметка какво направихте току-що?! Тръгнахте от трета на светофара... Но от друга страна и за това се иска майсторство.“ И не ме скъса. Вероятно се досещате, че в живота съм по-скоро на ръчна.

Истинската красота идва от обичта и уважението, с които се отнасяме към себе си

Истинската красота на жената (и това го знам от един мъж), е в топлотата, нежността, разбирането, усмивката, позитивизма. Те търсят пристан, където да акостират и да намерят спокойствие след бурния ден. Е, очакват и да сме весели, самоуверени, предизвикателни и секси, но съвсем не им е толкова важно да сме с най-дългите крака, перфектните мерки и съвършените черти. Така е според тях. Стига да не става въпрос за типа мъж, който си избира жена трофей. Но такъв и без друго не ни трябва, защото ще сме заети основно с лекуване на комплексите му.

От моя гледна точка истинската ни красота идва от обичта и уважението, с които се отнасяме към себе си. Това се усеща от околните и предизвиква възхищение. Минаваме през различни житейски периоди и някои от тях са напрегнати и изтощителни - работим, раждаме деца, грижим се за семейството, за родителите си... психиката и физиката ни реагират – не сме от желязо..., но във всеки момент, аз лично, си благодаря, че съм се справила – не перфектно, а според възможностите си в дадения момент. Така градя вътрешна увереност, която, заедно с обичта, която изпитвам към тялото и душата си, ме прави красива.

Продължавам да се развивам и променям – надявам се, до последния си дъх

Аз непрекъснато се променям. Благодарна съм на болката и препятствията в живота си, защото в тях израствам, наслаждавам се на щастието си, но то не ни гради. Реагирам на напрежението и на чуждата агресия с вътрешно спокойствие – на това ме учи времето. Вътрешният мир е да приемаш несгодите спокойно, без съпротива, защото в противен случай генерираш негативна енергия, която те трови и разболява физически.

Дадох си сметка, че когато бях на 25 и всичко ми предстоеше, се вторачвах в дребните си физически особености, вместо да съм благодарна, че съм здрава, с лъчезарна усмивка, перфектна кожа и фигура, израснала и възпитана с любов в прекрасно семейство. Но такива сме хората – не оценяваме това, което имаме, а се терзаем и искаме онова, което имат другите. Затова ми е мъчно за днешните млади момичета, които се ботоксират, пълнят скулите и устните си с филъри, удължават косите си и уголемяват гърдите си в стремеж към съвършенство, вместо да се радват на неповторимия чар на младостта си. Никой не е съвършен и няма да бъде, каквото и да направи. В това се състои човешката красота – не в симетрията, а в хармонията, която излъчваме. Първо я имаме, после я губим. Затова днес съм изпълнена с благодарност за това, което съм – здрава, с любящо семейство, прекрасни деца, работа, която ме прави щастлива. И продължавам да се развивам и променям – надявам се, до последния си дъх.

Жената е като майката Земя – всемогъща, но нежна и опрощаваща

И това е много по-велика сила от демонстративната, налагащата се, мъжката. Но живеем в мъжки свят и ни се налага да играем по мъжките правила, а това ни отдалечава от същността ни и ни омаломощава – все едно да изправиш майстор на бойните изкуства срещу борец тежка категория... Ако се върнем към изконната си сила, вероятно ще настъпи матриархат, а мъжете ще се превърнат в силоваци. Ха-ха... Според една руска авторка, жената има четири въплъщения – момиче, любовница, домакиня и кралица – и не бива да губи никоя от тези свои страни. Нима това не са характеристиките на майката Земя?!

А мъжът? Мъжът за мен е стълб

Сила и нежност в едно. Да ме прегръща, когато съм ранена, да приема спокойно изблиците на детското ми сърце и женската ми чувствителност, да е съучастник в приключенията ми, да е влюбен в душата ми, да е страстен към тялото ми, да е мъдър авантюрист, да е свободен, уверен, да има свои стремежи, цели, битки, хобита и да израстваме заедно.

Живеем в мъжки свят, но силата е в нас – жените със светли умове, с широки сърца, с диамантена воля

Не мисля, че имаме ниско самочувствие, защото влизаме в много роли – майки, съпруги, домакини, професионалисти – и успяваме да се справим с всичко. Но това е за наша сметка - за сметка на личното ни време за почивка, хобита, израстване. Така, постепенно, личността ни отива на заден план. А и мъжете в България не са възпитани в уважение към жената – има изключения, но говоря за мнозинството – те смятат, че ние трябва да им служим – работим наравно с тях и след работа на нас се пада да домакинстваме и да обърнем внимание на децата. Причината за този манталитет е в патриархалното общество, в примера, който момчетата получават от бащите си и възпитанието, което им даваме ние - майките им.

Професионално неравенство има в световен мащаб, включително у нас – много повече са мъжете, които са на ръководни позиции - директори и мениджъри на компании - а от друга страна, заплащането на жените на такива позиции е значително по-ниско от заплащането на мъжете. Живеем в мъжки свят. Но в същото време, много от проблемите на човечеството се дължат на недалновидните мъжки решения. Не бих искала да противопоставям двата пола, защото всеки има силни и слаби страни, не искам и да се оплаквам. Силата е в нас – жените – силата, до която имаме достъп само ние. Ще цитирам учителя Петър Дънов: „Обръщам се към жените и казвам: Не бивайте мекушави! Смелост се иска от вас. Сега Бог ви говори, а не хората или духовете. Разперете крилата си, вдигнете главите си нагоре!... Новата култура изисква жени не в обикновения смисъл на думата, но жени на новото – решителни, светещи жени: жени със светли умове, с широки сърца, с диамантена воля.“

Балансът се постига само с компромиси

Балансът се постига само с компромиси - компромиси със собственото ти развитие в името на децата и семейството, компромиси за сметка на децата в името на професията и отговорността, която носиш там. Винаги съм казвала, че професията на журналист е мъжка, въпреки, че в България тя се практикува предимно от жени. Тежка работа е заради напрежението, стреса, безсънните нощи, натоварения график... една жена се изхабява в такива условия, а тя е призвана да дава сила, да зарежда, да е проводник на жизнената енергия – велика и благородна мисия... Битките са за мъжа – той има нужда от тях, за да се докаже и да почувства и наложи силата си, а ние - жените – си я имаме и нямаме нужда от доказателства.

Няма случайности... Всичко е част от пътя и изпитанията, които се появяват, за да ни учат

„Новото нормално“... Не обичам това клише. В живота ни няма трагедии и драми, има закономерности – нищо не става случайно – всичко е част от пътя и изпитанията, които се появяват, за да ни учат. Вярвам, че всичко, което ни се случва – и в личен, и в общочовешки план – е най-доброто възможно, което може да ни се случи. И това не е израз на позитивизъм, напротив – ако трябва да стане нещо лошо, то става, за да израснем ние и да се извисим. Такава е и философията на поговорката „Всяко зло за добро“.

По време на карантината се наслаждавах на спокойствието, тишината, чистотата, възможността да се вглъбя и да погледна навътре в себе си, да си почивам физически и психически. Вместо да се съпротивлявам и изнервям срещу нещо, което е по-силно от мен и извън възможностите ми за контрол, разсъждавах над това, кое всъщност е нормалното. И стигнах до заключението, че животът ни преди пандемията не беше нормален – на забързани обороти, стресирани, напрегнати, страдащи от болести и безсъние – ако се веселим, то е с много алкохол или хапчета – като за последно. Ако си почиваме, то е в социалните медии или в гледане на филми например... Изобщо – търсим външни забавления, външни дразнители и възбудители – живеем далеч от същността си. Защо?

Може би ни е страх да се вгледаме в себе си. По време на карантината спрях да гледам телевизия и да влизам в социалните мрежи, и намерих тишината и красотата на всичко, извън истериите и ежечасното броене на заразените..., Но ето, че в това изпитание не израснахме, а си търсим стария начин на живот – онзи, който ни разболява физически и ни изчерпва психически. Както казва един мой приятел – брилянтен писател и сценарист – човечеството получи силен шамар, но не достатъчно силен, за да се промени качествено.

Приемам с благодарност всичко, което ми изпраща Вселената

Не правя дългосрочни планове. Вместо това се наслаждавам на настоящето и приемам с благодарност всичко, което ми изпраща Вселената – независимо дали е препятствие, или радост. Вярвам, че всичко, което ни се случва – и добро, и лошо – е най-подходящото възможно, което може да ни се случи.

 

Мога и без телевизия, но се оказва, че тя е моя съдба

В един момент бях решила, че ми стига толкова телевизия в този живот. Решението ми да я напусна беше напълно осъзнато и не съм съжалявала за него в нито един миг. Мога и без телевизията. Живея си дори много добре без нея. Но хората около мен – близки, колеги и непознати - ми дадоха знак, че ценят опита ми и не трябва да се отказвам, защото имам какво да давам на зрителите и мога да съм полезна. И тогава дойде предложението от БНТ. Грабна ме идеята за това градивно, забавно и информативно предаване. Ние, медиите, сме длъжници на зрителите – на двете крайности сме – заливаме ги или с шоу, или с новини и публицистика. И я няма нормалността – положителният поглед към живота, което е най-естествената човешка гледна точка.

Огледайте се – в България дори децата не са усмихнати, а намръщени! И реших – захващам се! Не ме интересува кой как ме оценява, коментира и злослови. Злите думи и помисли се връщат там, откъдето са тръгнали – в изпълнените със злоба хора. Аз съм щастлива и удовлетворена от благодарността на зрителите за това предаване, което им подаряваме всеки делничен ден в 5 следобед по БНТ1.

Свободата да бъдеш „аз“ я има всеки от нас

Тя е въпрос на избор. И на организация. Всичко останало са просто оправдания. Ако например човек казва, че иска да спортува, но няма време и сили, ще направи така, че да намери – вечер ще си ляга един час по-рано, а сутрин ще става два часа по-рано. Но ако стои до късно на чаша вино с приятели в някое заведение, значи го иска повече от това, да спортува и няма защо да се оплаква. Направил е своя избор. В живота обичам да усвоявам нови знания и умения: миналото лято се запалих по ветроходството и изкарах курс за капитан на малък кораб; преди години открих йога - намирам в нея възможност за духовно и физическо израстване и в момента уча за йога инструктор. Обичам да ходя в планината, а често ме мързи, признавам, но не обръщам внимание на мързела, а ставам и тръгвам. Това са моите простички принципи.

Време има за всичко. На човек му трябва само организация. Нищо не ми липсва. Имам всичко важно. Останалото са подробности.

Плача, но не се страхувам

Плача от умиление. За съжаление плачът от болка не ми носи облекчение. С болката човек трябва да живее, тя е част от всичко.

Научих се да не се отдавам на страховете малко, след като станах майка за първи път. Една майка има толкова тревоги, че ако им се отдаде, е загубена. Неслучайно хората са казали: дано не ти се случва това, което ти мисли майка ти. Страхът е най-голямата ни спънка, най-голямата пречка към всичко хубаво. А и какъв е смисълът да хабиш енергия и да генерираш негативни емоции за нещо, което не се е случило и най-вероятно изобщо няма да се случи?! Когато дойде, ще го мисля – така разсъждавам.

Обожавам да шофирам

Обожавам да шофирам, но не и в натоварения софийски трафик. Затова се движа с колело. Но обичам да карам на дълъг път. Трябва да призная, че дамите са по-лоши шофьори от господата и това се обуславя от факта, че ние умеем да правим много неща едновременно, от което често страда качеството, докато мъжът прави едно нещо, но както трябва. Няма значение, че през това време може да развали десет други неща. Хаха... Но мъжът е и по-координиран в движенията си и бърз в реакциите си. Има изключения и при двата пола – перфектни жени шофьорки и трагични мъже шофьори.

Какво му трябва повече на човек?!

Бих потеглила на дълъг път, накъдето ми видят очите, но в България. Бих отпрашила към Родопа планина – любимото ми място – да обиколя Пампорово, да сляза в пещерата Дяволското гърло и да се кача до Роженската обсерватория в безлунна нощ – тогава много добре се вижда Юпитер през телескопите. По пътя бих се отбила във Велинград, после бих отскочила до морето. Обичам го безлюдно, само, но не самотно, в цялата му прелест и величие. Бих хапнала миди и калмари с перно в едно рибно ресторантче в Черноморец. Бих слязла до магическия Бегликташ край Приморско, бих се върнала обратно към планините - Рила и надолу към Пирин – да се разхождам в студените есенни вечери и да усещам миризмата на изгоряло дърво от огнищата. Това е щастието. Какво му трябва повече на човек?!

Текст: Ина Георгиева, Пепа Попова, снимки: Владимир Стоянов