Марина е от онези жени, които те грабват още с първата си широка усмивка, която е нейната запазена марка. Пълна с енергия, тя е готова да тръгне по всеки път на мига, стига да намира себе си в него. „Огън в покоя и покой в огъня“, така най-често я описват хората около нея. Тя е истински любопитна за живота около нея, интуитивна, нетърпелива, хаотична, понякога неуправляема, живееща в ритъм със собственото си време. Съвсем по женски. Такава ще я откриете и в следващите редове, в които разкрива душата си, без да оставя заключени врати. И за да не пречим на разговора, се движим безшумно из града с изцяло новия Renault Megane E-Tech electric.

текст: Ина Георгиева, снимки: Светослав Ханджийски

Марина, как се промени скоростта на живота ти през последните две години?

Аз съм скитница по душа. Вземам с пълни шепи от даровете, които животът създава за мен и затова пътувам с максимална скорост.

От скоростните кутии предпочитам да се ползвам и от двете възможности. Тънката нишка на съдбата ни води и затова се доверявам на онова, което е създадено като механика в нашето същество, но ръчното управление за мен е свободната воля. Всеки човек я има и може да я използва, за да излезе извън рамките на установеното и да създаде своя стил. Това автоматичният лост не го умее.

Откакто съм я открила, една фраза винаги осветява пътя ми „Животът не е бизнес, да го управляваш, а мистерия, когато да разгадаваш всеки ден“. През последните две години преживях много. Това ми позволи да се обърна навътре в себе си. К-19 създаде пролука във времето и пространството, която използвах, за да чуя сърцето и собствения си ритъм. Много неща бях стаила там, преоткрих ги, опаковах ги и ги споделих със света. Връщането в ежедневието ми позволи да го пренаредя, така че да отговаря много повече на моите възприятия. Да намеря време едновременно да работя върху себе си и да творя за другите.

Кои са качествата, които са най-важни за жените и които ти самата най-много цениш в тях?

Всеки човек оформя своята личност в оста „достойнство-себеуважение“. Достойнството отразява начина, по който другите се отнасят към теб, а себеуважението е осъзнаването на собствения ти център и ценност. За мен центърът на жената е любовта. Тя е нейното изразно средство и инструмент, с който пресъздава света.

Всяка жена носи красота - и вътрешна, и външна. Най-красиви сме, когато с присъствието и отношението си пречистваме пространството, полагаме ежедневна грижа за него и създаваме усещане за дом във всяка минута и сфера на нашия живот. Жената е магьосница – със сърцето си може да утешава, да лекува, да възпламенява и въздига. Обичам озарените жени. Те съживяват света около себе си – с цветовете, емоциите, усмивката си.

Кога се уморяваш?

Никога. Онези, които ме познават, ми казват, че „карам без спирачки“. Опасни са спирачките, които си слагаме сами, а още по-опасни са онези, които другите са ни сложили, без да осъзнаем. Граници в мисленето, в говоренето, в постиженията, в мечтите. Отнемат от доверието ни в себе си и във вселената.

За мен съществуват само две граници – Божията воля („каквото е писано“) и свободната воля на другия (там, където двама човека се срещат).

Днес всички говорят за „устойчиво развитие“. Не се ли превръща това просто в една мантра?

Устойчивото развитие може да бъде разгледано в две направления – на нас, като отделни личности, и на общностите като цяло. Дори и мантра, тя обединява волята и усилията на много хора по света. Да, аз откривам голяма промяна и тя е свързана с все по-осъзнатото възприятие колко малък, достъпен, достижим и уязвим е светът ни. Глобализацията и дигиталната ни свързаност помагат за ясното преживяване на тази истина. За да работиш по темата за устойчиво развитие, трябва да отвориш сърцето си за целия свят. Тук няма „ние“ и „другите“.

Кое те провокира да напишеш книгата „Лидери за ново начало“?

Липсата на смелост у настоящите ръководители. Утвърдените определения за лидерство. Табуто, че не всеки може да бъде лидер. Мантрата, че само „Спасител“ ще ни избави. И това, че екипът ни се събра отведнъж. Четири много различни жени с една вибрация. Беше му времето и мястото да провокираме тези нагласи. Затова и книгата е толкова успешна, както последващите я изложба и регионални дискусии.

Как постигаш балансът между професия и семейство?

Спомняте ли си пирамидата на Маслоу – първо храната, сигурността и принадлежността, после себеуважението, най-отгоре самоусъвършенстването. Е, вярна е, но само донякъде. Напълно изкуствено сме разделили живота си на „професионален“ и „непрофесионален“, „личен“ и „обществен“, „глава, тяло и сърце“. Както не мога да спра да усещам близките си в „работно време“, така и не мога да изключа „производствения бутон“ в петък, в 20.00ч. Работя постоянно – върху себе си, върху личните си взаимоотношения с близките за мен хора и организации, върху темите, които ме вълнуват. Подобрявам уменията си да съм здрава, балансирана и усмихната; да управлявам процеси, да приоритизирам задачи, да спазвам срокове, да постигам резултати. И отново. Уча се да не правя компромиси, а да слушам сърцето и ума си.

Семейството е твоето разширено сърце. Това е първият ти външен дом. Хората в него са твоите сПЪТници; с тях споделяш, подкрепяш. Човек има няколко семейства – и в работата, и в хобито, и в квартала, и в дигиталното пространство. За мен семейството има онази атмосфера на интимност, защита, доверие и усещане за споделеност тук и сега.

Какво е за теб мъжът?

Мъжът е мястото, което провокира моята женственост и сексапил. В негово присъствие се усещам специална, достатъчна, поставена на пиедестал, незаменима. Мъжът е и енергията, която ме опитомява, на чиято сила мога да се отдам и доверя, че ме пази като най-важна ценност в живота си. Когато отсъства, тази страна в мен притихва, но остава търсеща, в очакване. Жената не може да съществува без мъж. Мъжът без жена - също.

Смяташ ли, че времето, в което живеем ни направи повече егоисти?

Ние не сме обект, а главното действащо лице тук. За съжаление, понякога човеците се фокусират да изградят някакъв привнесен отвън образ, чийто интереси после обслужват. Това второ „аз“ (его) се превръща в илюзия за тяхната същност и отнема почти цялата им жизнена сила. Запълват времето си да го поддържат и да убеждават другите, че това са те. Така че не е от времето. От хората е. Не времето прави нас, ние придаваме смисъл и движение на времето. Докато ние не се променяме, то не се движи напред.

Какво те провокира да продължаваш всеки ден напред?

Съзнанието, че ме очаква един цял ден, в който да създавам, да променям, да запълвам със смисъл и красота. За мен това е най-доброто нещо, което можеш да направиш с отреденото ти време.