Спомням си, че един предобед звъннах на Пепи, за да уточним някакъв ПР материал. Не ми вдигна. Минаха няколко часа. Привечер ми звънна и веднага заговорихме по работа (знаеше принципно за каква тема я търся), а накрая ми каза: „Извинявай, че не ти вдигнах сутринта, ама родих преди няколко часа...“. Толкова се шокирах, че в първия момент забравих да й честитя втората рожба…

Това е Пепи – фурия, която през деня може да има няколко образа, да се движи едновременно по няколко писти и по някакъв специален начин никога да не губи усмивката си. В багажника на колата й винаги има въже, планински обувки и каска и е готова да покори следващият връх – житейски и природен.

Текст: Ина Георгиева, Снимки: Светослав Ханджийски

Пепи, промени ли се житейската ти скорост в последните години? Каква е твоята житейска философия днес?

Животът ми е в постоянна динамика - след годините, в които съзнателно бях избрала забавяне и презареждане, дойде днешният ултра натоварен период, когато сама се изненадвам от скоростта и коефициента си на полезно действие. Най-важното, което научих в първите 40 години от живота си и следвам днес - колкото и скоростна или дълга да е отсечката, по която се движа, задължително отбивам, поемам въздух и отделям време на онези, които обичам. Защото без значение от посоката и целта, пътят не може и не трябва да оставя човек сам.

Можеш ли да се определиш с 5 думи?

Трудна лингвистична игра. Аз не харесвам много прилагателните. Ще опитам така - мама; Пирин; смях; пантера; график. В търсене на обективен отговор зададох този въпрос на мои близки приятели. Техните думи бяха съвсем различни - от “лидер” до “непостоянна”. Не знам кое е вярно. Със сигурност искам да бях газела вместо пантера, но какво да се прави - обичам месо и съм доста тромава в сравнение с идеалната си представа. В крайна сметка човек е такъв, какъвто е.

Как „новото“ време днес променя житейската скорост и професионалното развитие на жените?

Аз имам изследователски интерес към темата за ролята на жените в политиката и обществения живот. Много факти от историческото развитие на този въпрос са слабо популярни. Противно на спонтанното ни усещане, че новото време ни дава поле за изява, в действителност комунистическият режим стимулира равнопоставеността. Тогава е нашият огромен тласък. Към онзи момент безкрайно несправедлив, защото изпълняването на петилетката и партийните задачи върви заедно с грижата за дома, децата, възрастните роднини. Така жената вместо равна с мъжа, става много по-натоварена от него. Възможността, която модерната жена има днес, е за истинско равноправие. За съжаление все още много жени живеят в тотална икономическа, физическа и емоционална зависимост от мъже. Тема, която не трябва да подминаваме и за която трябва много повече да говорим. Защото успялата жена със собствен бизнес в голям град не е масовата жена в България. Тя има много лица и някои са животозастрашаващи.

Много емоционална личност си - какво помага и за какво пречи това?

Такава е моята енергия. Емоциите са личностното ми ДНК и не бих ги определила като пречка. Постоянно се уча да ги балансирам. Премислям, фокусирам се, не решавам спонтанно, а си давам време. Не винаги успявам. Когато дам израз на емоциите си, дори след време да го оценя като слабост или грешка, прощавам си. Младостта е категорична и безпощадна, докато зрелостта носи мъдрост и приемане, омекотява стремежа към безпогрешност.

Каква е твоята формула за постигане на баланс между професионално удовлетворение и семейна отдаденост? Компромиси в името на едното или другото?

Една от 5-е ми думи беше “мама”. За мен семейството е причината, смисълът и целта. Аз родих дъщеря ни на 21 години и това беше осъзнато решение. От съвсем малка исках да стана “майка” и “журналистка”. Не исках да прекъсвам кариерата си в ключов момент заради бременност. Още по-малко да отлагам майчинството заради кариера. Целият си осъзнат живот съм работеща майка. Балансът е стремеж, не може да бъде постоянно състояние. На скалите, когато се катерим, много мислим за опорните точки. Колкото и да си добър, не можеш дълго да висиш на една ръка, което всъщност е на няколко пръста, или да балансираш на един крак. И в живота е така - понякога сме в баланс, друг път за кратко едното взема превес. Но важна е голямата картина. Аз често се събуждам сутрин и си мисля какъв огромен късмет съм имала в живота си. Защото вече 22 години обичам безкрайно и семейството, и професията си. Това ми дава и увереност, и спокойствие. И ще излъжа, ако кажа, че не съм правила компромиси. Въпрос на приоритети и момент.

Имаш ли „твое“ време?

Много повече от много работещи майки, които познавам. Аз не обичам салоните за красота, магазините, светските събития. Моето време е в планината, тичането, залата, скалите и СПА-то. А най-абсурдното мое си време е в редките неделни сутрини, когато съм у дома. Гледам готварски предавания и пия капучино. Мисля, че ми е толкова скъпо, защото е рядко. Човек не може в неделя хем да е в Пирин, хем на дивана пред телевизора за съжаление.

Защо има толкова много агресия на пътя? Има ли „лечение“ за нея?

Защото има много агресия вътре в нас. Светът се развива с бясна скорост, а човешкият ум сякаш не може да насмогне и затова сме все нервни и тревожни. Такова е и поведението ни. Не успяваме да осмислим и подредим всичко, което ни заобикаля - потока на информация, темпото, с което изкуственият интелект заменя човешкия. Изправени сме пред постоянен сблъсък - да се зарадваме ли, че съвсем скоро градското движение ще се подреди във въздушни коридори с летящи мотори или да се страхуваме, че машините може да ни обявят война и да я спечелят. Как да обработим този страх? Не, не виждам лек за човека. Мисля, че ще продължим да страдаме от враждебност, понеже нямаме мир вътре в себе си.