Патагония - до края на света и обратно

Автор: 

Далеч на юг, там, където южноамериканският материк постепенно се стеснява и в крайна сметка се „губи” между Атлантика и Пасифика, се намира и една от неговите най-красиви територии – Патагония! Там правите пътища почти се сливат с хоризонта, вятърът е неспирен, пустошта всепоглъщаща, а гледките са просто поразителни – от гигантски ледници, през тюркоазни езера до остри гранитни зъбери... Това е природата в една от най-дивите ѝ форми.

Ушуая

 

Вече сме на остров Огнена земя, в един от двата му главни града, Ушуая или „Усуая”, както го произнасят аржентинците. Със своите 48 000 км2, островът е главният в едноименния архипелаг и е най-големият на Южна Америка – наречен е така от великия португалски мореплавател Фернандо Магелан, който при преминаването си тук в началото на XVI век, вижда множество огньове на сушата, запалени от местните индианци яган, и му дава името Tierra del Fuego („Земя на огъня”).

В късния следобед вече сме на централната улица на Ушуая – основан в края на XIX век като затворническа колония (наистина, къде ще избягаш оттам), днес икономиката на града се базира на риболов, добив на газ и петрол, и туризъм. Последното е очевидно – има доста посетители, ресторанти, магазини за сувенири, та дори и Hard Rock Café! Все пак, трябва да кажем, че е достатъчно да свиеш 1-2 преки встрани от главната, за да се озовеш в истинската Ушуая, с тихи улички и скромни, но спретнати цветни къщи от дърво и ламарина, в „заселнически” стил (представете си далечния американски север или Скандинавието). Скромен съвет от мен - не пропускайте да хапнете от местната кухня в някоя от готините кръчми в града. Специалитет тук, а и в цяла Патагония, е агнешкото, не толкова телешкото (което пък е типично за Буенос Айрес и  разположените пò на север пампаси), както и т.нар. „сентожа” (centolla) или кралски крабове.

Протокът Бийгъл

 

Следващият ден е посветен на плаване из протока Бийгъл, на който е разположен Ушуая. Кръстен е на британския кораб „Бийгъл”, изследвал тези води през 20-те и 30-те години на XIX век, когато част от екипажа му е не кой да е, а Чарлз Дарвин (тогава като все още млад учен). Протокът отделя големия остров Огнена земя от два по-малки чилийски острова на юг – Хосте и Наварино. На втория от тях се намира селището Пуерто Уилямс и чилийците, които не пропускат възможността приятелски да се заядат с техните съседи от Аржентина, настояват, че това всъщност е най-южният град в света... :) Каналът е дълъг е около 240 км и също като по-известния Магеланов пролив на север, свързва Атлантическия с Тихия океан.

Гидът на борда гордо сочи на юг и казва: „От тук до Антарктида, през протока Дрейк, са малко над 1000 км” (една вметка – Ушуая е главно изходно пристанище за круизи към Ледения континент). Допълва и че има и цели 150 км оттук до нос Хорн, най-южната тока на Южна Америка. Тоест не сме съвсем „на края на света”, но поне сме близо... По време на круиза виждаме няколко скалисти острова със стотици корморани, множестви налягали морски лъвове (големи „,мръвки”!) и един особено фотогеничен морски фар, сякаш излязъл от роман на Жул Верн (всъщност френският писател визионер наистина има такава книга, но за фар на други аржентински острови, недалеч оттук). Времето и вятърът ни пощадяват и слизаме от кораба, без да се докоснем до това доста характерно за патагонските води изживяване, наречено морска болест... Благодарим ти, Ушуая!

Вече пътуваме по земя – чакат ни цели 13 часа с автобус от Ушуая до Пунта Аренас, Чили. Само в началото, докато прекосяваме планините около града (всъщност най-южните разклонения на Андите), има някакво разнообразие в пейзажа. После следват безкрайните равнини, с които Патагония е толкова известна – трудно виждаме нещо различно от прашен път, поля, стада овце и от време на време някое гуанако (първи братовчед на ламата). Но и в това има някакво странно очарование. Добре, че на всеки 10-15 км има по някой завой, който да пази шофьора буден... Питам се какво ли е накарало шотландци, уелсци и ирландци да се заселят тук някъде през втората половина на XIX век... Да де, „бялото” злато или овчата вълна е отговорът, но все пак...

Минаваме граничния пункт между Аржентина и Чили, който сякаш е изграден на най-ветровитото и безлюдно място по маршрута. Малко по-натам (да кажем, 2 часа път) идва и големият момент – пресичането на Магелановия пролив. Ние го правим по ширина (4-5 км), докато португалците и испанците преди 5 века са го минали надлъж (близо 600 км) и то с много по-ограничени ресурси, не е било лесно...

Пунта Аренас

 

Тотално не на място започвам да разсъждавам, че вероятно такива хора са били истинските герои на своето време... Привечер сме вече в Пунта Аренас, главния град на чилийска Патагония и една от основните „спирки” на корабите от Европа към западноамериканските пристанища, преди изграждането на Панамския канал. Изненадани сме от пищните къщи и имения в неокласически стил в центъра на града, видим резултат от „вълнения бум” тук в края на XIX и първата половина на XX век, при който част от европейските заселници забогатяват неимоверно – най-вече испанци, британци и донякъде изнанедващо, хървати. На главния площад, заслужено, е издигната и красива статуя на Фернандо Магелан, когото испанците наричат Магаянес. Подготвяме се за следващия „тежък” ден в ресторант, много подходящо кръстен „Говедовъдите”...

В близост до Пунта Аренас ни очаква поредното приключение – отиваме на остров Магдалена, където всяка година през летния сезон гнездят над 150 хил. пингвини! Е, тези са от магелановия тип, средни по размер, достигат 60-70 см на височина – не са като най-големите си родственици, кралските и императорските пингвини на Антарктида, но пак са много симпатични. Спазваме и златното правило на острова (необитаван от хора), а именно, да не пипаме животинките! След като почти не остава несниман от нас пингвин, продължаваме към съседния остров Марта, чиито брегове в далечината се чернеят и сякаш движат... Скоро разбираме, че това са всъщност стотици налягали морски лъвове, яко!

Връщането при бурно море бе определено по-„тегаво” с неголямата лодка, но оцеляваме някак. Вече на брега, поемаме на север с джипките, които наемаме от Пунта Аренас, към може би най-красивия парк на целия континент – Торес дел Пайне. Да знаете, голям кеф е да караш из просторите на Патагония... По едно време отбиваме при една странна арт инсталация край пътя, чието име се оказва Monumento al Viento или „Паметник на вятъра”. Поривите му веднага подсказват, че едва ли в света има по-подходящо място и име за такъв монумент... Напред пътят е безумно прав, а  стотиците овце наоколо все едно се отразяват под формата пухкави облаци в иначе синьото небе.

„Осмото чудо на света” – парка Торес дел Пайне

 

След една нощувка по път в приятното градче Пуерто Наталес, навлизаме в територията на парка, определян от чилийците като „осмото чудо на света”... Мисля си, че този път не са преувеличили. От испански и местния индиански език мапуче (или още араукански), Torres del Paine означава „Сините кули”. Територията му от едва 2400 км2 представлява чудна мозайка от планински масиви и остри зъбери, ледници, реки и млечносини езера...

Почти ураганния вятър и снимаме в захлас при спирките си на т.нар. мирадори (mirador = viewpoint = място с гледка)... Гранитните кули пред нас се извисяват като безмълвни пазители на редицата от красиви езера в подножието им – Норденскьолд, Пехое, Грей, Сармиенто, Торо и други... Често ни „позират” и някои от многобройните местни обитатели, най-вече гуанако и нелетящата пица нанду. Следобедът отделяме за плаване по езерото Грей с катамаран, до едноименния ледник, който заради топенето вече толкова е намалял и се е отдалечил навътре, че пътуваме по водата до него поне 45 мин... Това не може да помрачи невероятната гледка, когато сме вече близо – пред нас е един замръзнал шедьовър на природата. Ледовете се издигат на поне 30 м над водата и са във всички нюанси на синьото и бялото. Тъмно синият цвят означава, че ледът е много стар и силно компресиран; в него, заради продължителния натиск, е останал много малко въздух и по тази причина ледът абсорбира дългите вълни от светлинния спектър (например червените), а пречупва и отразява само късите сини вълни, поради което и очите ни възприемат главно този цвят. Синьото става още по-живо и от чашата pisco sour (традиционен за Чили и Перу коктейл с алкохола писко, силно напомнящ гроздова ракия), която любезните домакини на кораба раздават на посетителите...

 

Нощуваме на чудно място – една hostería на островче в езерото Пехое (името му означава „скрито” на местния език), до която стигаме по тесен дървен мост. Сутрешното кафе пием с гледка към тюркоазните му води и остри върхове насреща, които тук наричат Cuernos del Paine („Рогата на Пайне”). Очаква ни трекинг – хората мислят, че ще е 6-7 часа макс, но само аз и местният ни гид Камило знаем, че са поне 9 (ха-ха).

Следва още една нощ в приключено бохемския Пуерто Наталес (добри кръчми и барове!) и пак сме на автобус обратно към Аржентина, този път „само” 6 часа... Стоварваме се в Ел Калафате, често определян като туристическа столица на аржентинска Патагония. Има защо, главната прелива от магазини и най-вече ресторанти, които определено не са за вегани... Всеки ден там се консумират епични количества агнешко, телешко и trucha (пъстърва). Основната причина за популярността на Ел Калафате е близостта му до националния парк Los Glaciares („Глетчерите”) и особено до най-известния и най-лесно достъпния от тях, Перито Морено.

Магията на глетчерът Перито Морено

 

Трудно е да се опише чувството, когато зърваме този леден гигант... Няма съмнение – за мен това определено е едно от природните чудеса на света. Статистическите данни казват, че той се издига на 80-90 м над нивото на езерото Архентино (Lago Argentino, най-голямото по площ в страната), а в дълбочина достига 170 м под повърхността на водата, т.е. общата „височина” на леда е към 250 метра... Ширината на челото му е 5 км, общата дължина над 30 км, а площта – цели 250 км2! Всъщност глетчерът се спуска като гигантски бял език от т.нар.

Южнопатагонско ледено поле, което покрива по-високите части на Андите в този им край и е считано за втората най-голяма подобна ледникова територия в света, извън арктическите райони. Полето е с площ от над 12’000 км2 и се простира в Аржентина и Чили на дължина от 350 км, между 48 и 51 градуса южна ширина. То дава началото на общо 48 подобни ледника, като Перито Морено далеч не е най-големият от тях, но определено е един от най-красивите. Глетчерът е кръстен на Франсиско Морено, аржентински изследовател и естествоизпитател. Едно от големите зрелища тук е регулярното отчупване на големи късове лед и мощното им сгромолясване във водите на езерото, но благодарение на „напредването” на ледника, това не се отразява негативно върху площта му.

След снимките от десетки ъгли и различни височини, правим и още един адвенчър за капак – разходка по самия ледник! Преминаваме с кораб на отсрещния бряг и оттам достигаме синьо-белия масив... Слагаме котки, без тях не може, и следваме бавничко водача между цепнатините и ледените зъбери.

Следобед сме пак по колите и пътуваме почти 300 км на север, покрай езерата Архентино и Виедма, до градчето Ел Чалтен, последната спирка в нашето патагонско приключение. Симпатичното селище е неслучайно обявено и за трекинг столица на страната – разположено на ръба на парка Los Glaciares, около него има десетки маршрути, водещи до култовите скални игли, стърчащи над леденото поле и превърнали се в символ на цяла Патагония... Даже профилът им е официалното лого на известната едноименна марка за спортна екипировка. 

Гранитната игла на Серо Торе - най-трудния връх за катерене в света

 

На следващия ден правим първия трек до Лагуна Торе, с гледки към митичния Серо Торе (Cerro Torre). Пътеката е доста равна и лека... Създаваме легендата за всемогъщия и дебнещ отвсякъде Усмихнат уемул (huemul е вид местен елен), който е нещо средно между Черния овен и Любезния лос... Явно в повече ни е дошъл патагонският вятър (но тогава не го разбирахме). Достигаме лагуната, в която плуват мини айсберги и ето, тъкмо облаците разкриват пред нас впечатляващата гранитна игла на Серо Торе (от испански torre е кула) – считана преди години от алпинистите за най-трудния връх за катерене в света! Не толкова заради надморската му височина (която не е най-малка, 3128 м), а поради комбинацията от студ (върхът се намира на 49° южна ширина), вятър, резки промени в климатичните условия и силно нестабилната шапка от сняг и лед най-горе... Първото доказано изкачване е чак през 1974 г. от италианци, макар че преди него има и други, спорни опити. Казваме си, че сме поуморени, иначе и ние ще го „метнем” набързо... Хулиан ми споделя, че понякога минават цели сезони, без да има необходимия прозорец от хубаво време и съответно върхът остава неизкачен през някои от годините.

 

Последният ден тук оставяме за „черешката”, трекинга до Laguna de los Tres („Лагуната на тримата”), в подножието на главния връх тук, иконата Фиц Рой. Времето е отново с нас и се радваме на чудесни пейзажи – всъщност това ми е трето идване тук, но за пръв път е толкова ясно, наистина сме късметлии. Ходенето е определено по-дълго и тежко, но след около 3:30 ч в едната посока сме вече и на този мирадор. Пред нас е редицата от фантастични скални игли – от ляво на дясно (или от юг на север) това са Сент Екзюпери, Рафаел Хуарес, Поансенот, Фиц Рой, Мермоз, Гийомет и много други... Най-висок от цялата верига е, разбира се, Фиц Рой (3405 м), кръстен на капитана на същия онзи кораб „Бийгъл”, който изследва патагонските води през първата половина на XIX век. Върхът е изкачен за пръв път през 1952 г. от французи.

В сувенирния магазин на летището мяркам някъде изписана една мисъл на Брус Чатуин, автор на известния роман пътепис In Patagonia: „Животът е пътуване през пустошта”... Май е прав, защото ние не сме се чувствали по-живи, както през последните десетина дни… Довиждане и до следващия път, Патагония!

 

Адвенчър Клуб / Adventure Club, 888 050 142;  888 305 710, www.adventureclub.bg


 

Коментари

Винаги съм знаела , че правилото ,,През поколение , понякога природата си почива " , не е вярно ;) Ти си пример , за това ! Миро със сигурност се кефи и те напътсва от високо ! Гордост на Троян и най - вече на фамилия Райковски .

Моля коментирайте