В коледната седмица отиваме сред чистота на природата, за да ви срещнем с една жена, която заедно със своите кучета планински спасители (в България има 26) са помогнали на десетки загубили се и пострадали хора. В слънчевия снежен ден ни посрещат тримата - Екатерина Ковачева, немската овчарка Ялк и голдън ретривърът Чадда. „Ами, ние винаги сме си заедно, тримата“, усмихва се Катя, а двамата четириноги скачат радостно към мен и фотографите, все едно са ни чакали с нетърпение. Аз понякога изпитвам чудовищен страх от кучета, но този път усетих, че срещам приятели, които са готови да направят всичко за мен. Наскоро младата Чадда (само на година и 4 месеца), заедно с екипа планински спасители, са обикаляли с часове и не са спряли, докато не са намерили загубила се в планината жена. 

Катя Ковачева е силно момиче, изградила себе си сред мощта на планината, природата и кучетата. На 26 години става най-младият хижар в България и 7 години живее сред магията на Рила и хижа „Мальовица“. Тя е един от над 550-те доброволци планински спасители. Истински се гордее с обучението на Чадда и Ялк, които я гледат буквално в очите и ни показват уникално поведение и реакции. Мисля си, че много имаме какво да научим от тях.

И тъй като ние също много обичаме планината и смятаме, че трябва да я пазим, пътуваме към Златните мостове на Витоша с най-електрифицирания FORD – хибридния кросоувър KUGA, коeто електрическо задвижване ни позволява да изминем около 50 км с нула вредни емисии. Освен това се справя отлично по снежния път благодарение на 4х4 задвижването си.

Време е да се впуснем в една страхотна снежна игра, в една истинска зимна приказка само на 20 км от центъра на София и един изключително откровен разговор, в който Катя признава, че за първи път открива себе си.

текст: Ина Георгиева, снимки: Platinum Photo - Светослав Ханджийски, Антани Донков

Движението е наркотик

Ако трябва да погледна философски и абстрактно моята житейска скорост преди беше 10, а сега да речем 8, но пък винаги може да се увеличи.

До преди няколко години исках да се науча да правя много неща, всичко ми беше интересно, хората не можеха да ми хванат оборотите. И до ден-днешен понякога е така. Такава съм, пробвах какво ли не - ски, катерене, сърф, фотография, кучета и т.н. Обожавам движението и скоростта в пространството под всякаква форма, то е като наркотик. Но с времето започнах все повече да обирам тези си пориви и желания, и все повече се канализирах в една посока. Определено вече не ми се разпилява, без това има 24 часа само в денонощието. Със сигурност обаче винаги ще има нещо, което ще ме провокира по един или друг начин да пробвам. Но това е част от тръпката:)

Външната красота е притурка към вътрешната

Според мен красотата на един човек, независимо дали е мъж или жена, е вътрешната – какъв е самият той, каква духовност притежава и какви са моралните му ценности и безброй други на пръв поглед дребни неща, които уж маловажни се оказват много важни подробности. А външната красота е притурка към вътрешната, но тя понякога може да бъде много измамна и да не оправдае очакванията ни.

Винаги съм се възхищавала на жените, които успяват в живота си да постигнат хармония и баланс, както професионално, така и в личния си живот. За мен това са силните жени. А разковничето, за всеки е различно и индивидуално.

Винаги се опитвам да се променям по-скоро вече повече душевно, но и физически не се изоставям, винаги гледам да се поддържам във форма и тонус, така съм възпитана и това е на първо място здраве. Прекалено съм критична към себе си и винаги търся проблема първо вътре в мен. Ще излъжа ако кажа, че не греша. Греша и то много, понякога повтарям грешките си, но въпреки това се стремя да се поправям и не спирам да променям себе си. Дори не мога да си представя да не се опитвам поне малко да градирам. А и това не е ли част от израстването?

Мъжът трябва да е планината

Ако трябва да направя сравнение, за мен мъжът трябва да бъде като планината. Така сме устроени. Макар че все по-често в това забързано общество се налага на жената да е като планина и да издържа всичко….Е, не ми харесва. Този забързан ритъм доведе и до бързите връзки, хората се чудят вече какво изчанчено ново да измислят. Не мога да я разбера тази мания на човека да притежава, променя, въпреки законите на природата.

Планината се промъкна в живота ми

Днес животът ми не се е променил значително, освен психозата, която малко или много се промъква в съзнанието ми. Като цяло нямам проблем с новото нормално, адаптивен човек съм, даже съм да се спазват правилата. Нямам проблем и с изолацията, напротив дори се чувствам добре от това….Не живея в апартамент, така ми се стече живота от 18 годишна насам – израснах на село и на стадиона, а от едни 15 години почти не слизам от планините, някак си в живота ми незабелязано се вмъкна Планината и не ме пусна и до днес. От време на време се замислям, че ако трябва да ми се наложи да живея в апартамент, и да работя в големия град като София, не съм убедена, че ще издържа. И не искам, никога не съм харесвала големия град. Особено днес, когато човек има повече възможности да избира, установих, че няма нужда да се опитвам да живея там, където не се чувствам добре, винаги може да намери алтернатива.

Можем да се учим от кучетата

Като цяло не сме от нацията, която обича да спазва правила, особено пък и някой да ни ги налага. Агресията сега е много повече. Озлобяването все повече расте, защото хората нямат работа и какво да ядат. Държавата ни я няма. Почти няма отрасъл, в който да не се виждат пробойните на времето и алчността. Мисля, че трябва все повече да се самодисциплинираме, да проявяваме по-голяма толерантност към всичко заобикалящо ни, да се научим да се уважаваме и да умеем да бъдем понякога малко по-смирени в желанията си и не на последно място – да се обичаме. Ето, това можем да се научим от кучетата – как да общуваме пълноценно помежду си.

Женско самочувствие и баланс

В много голяма степен жените в България имат ниско самочувствие, което е породено на първо място от нашия манталитет. България е патриархална държава от време оно и винаги се е смятало, че мястото им е в кухнята и в къщата. Донякъде съм съгласна, ама каква кухня, каква къща в наше време, когато хората се опитват да оцеляват, защото животът стана много труден. Не съм феминистка по никакъв начин, не можем да сме равни с мъжете, все пак мъжът е мъж, а жената е жена, но, всеки човек притежава качества и ако тези качества имаше кой да ги мотивира от малки, може би тези проблеми нямаше да ги има и щеше да цари хармония. И със сигурност тогава нямаше да сме една от държавите с най-нисък прираст на населението. Няма я толерантността и уважението. За мен разковничето е в баланса. Самата аз не успявам в някои отношения да постигна този баланс, но се опитвам да намеря начин.

Смятам, че всеки, независимо пола, има място, роля, идентичност и качества, развивани в зависимост от мотивацията и философията на всеки човек, строго индивидуално, но винаги една жена може да намери място дори и в мъжки свят. Понякога не се получава, понякога много трудно и трябва много време, понякога става лесно — моралните ценности изостават и дават предимство на неморалните начини да си проправи човек път към върха.

Интересно е, че до преди година щях да подскоча като младо яре, срещу неравенството и както каза един приятел скоро „нали знаеш, че за теб има двоен стандарт”. Е, нямам проблем с това. Най-вероятно с годините идва и помъдряването.

Да си планински спасител е усещане

По-скоро е въпрос на усещане и потребност. Преди 11 години водещият ми мотив да стана планински спасител докато бях на хижа Мальовица бе да стана водач на спасително куче.

От малка мечтата ми е да имам куче. Родителите ми не ми даваха и когато пораснах разбрах защо - прекалено голяма отговорност е. Но първо сбъднах една от детските си мечти да имам най-голямото куче на света. Това беше моят прекрасен Барс, който собственоръчно израждах на 2000 м н.в. на хижа Мальовица, където живя заедно с неговата майка Кари дълги години. Мальовица беше тяхното кралство, но това е една друга красива приказка, която имах привилегията да изживея 7 години по 365 дни, да имам история с всеки един човек дошъл там, да се докосна до няколко поколения алпинисти и да попивам от всеки един. Може да е смешно, но не сядах да чета книга през тези години, защото си мислех, че ще изпусна нещо интересно. Всеки ден беше сървайвър и различно, вълнуващо приключение. Ето това е моето богатство. Видяла съм много стихии в планината и със сигурност ще виждам още и се прекланям пред нейната мощ. Едно съм научила, че човекът в планината само присъства и трябва да е смирен, да се учи да я разбира, слуша и уважава! Защото, тя в даден момент ще каже – „Стоп, стига толкова!” и ще си вземе каквото трябва. Защото сме проявили арогантност и неблагоразумие.

Сега спасителните ми кучета са немската овчарка Ялк и голдън ретривъра Чадда, която освен, че идва от Словения, е резултат от изграждането ми като кинолог и възприятие за взаимодействие между човек и куче. След всички кучета, тя е черешката на тортата, но всяко едно от предходните ми кучета е допринесло за това. Моите кучета са едни от най-големите ми учители.

Кучетата ми са моето всичко, те са лично творчество и олицетворение на мен самата и израстването ни заедно. Е, те са по-доброто, разбира се! Така се появи и страничката ми „К9 Best Friend”, което е нестандартно място за общуване и взаимодействие между човек и куче по собствена програма „Аз, Ти и Приятели”.

Отварям дълбоко затворена врата в душата ми

Чувствам се щастлив човек. Имам всичко, от което имам нужда, не е много, но за мен е достатъчно, всичко останало е суета.

До скоро много плачех, сега някак си езерото от сълзи започна да пресъхва и по-малко да плача. Изключително емоционален човек съм, който съществува чрез чувства и ги изразявам постоянно. Не мога да се преструвам - опитвала съм се, не става. Плача от радост и от тъга, дори сега ми се насълзиха очите, защото ме провокирахте да опиша себе си, да разкажа за най-съкровеното си. Врата, затворена дълбоко в душата ми, която не смеех да отворя и да разкажа.

Само глупакът не го е страх

Трябва да призная, че като всички имам страхове. Аз уважавам Страха – той е предпазна мярка, съхранява те, особено в планината, той е естествена защитна реакция. Само глупакът не го е страх.

И житейски и професионални страхове съм имала и със сигурност ще имам. И сега дори ме е страх, опитвайки се да се изразя, да подам глава и да кажа твърдо: „Аз, така мисля!”. Но затова са страховете, едно да ни предпазват, едно да намираме начин как да ги преодоляваме:).

Животът е едно огромно пътешествие

Обожавам да шофирам, откакто взех книжка, шофирането стана част от мен. И тук ще кажа, че то е въпрос на усет – няма значение мъж или жена е зад волана. Ако сега ми дадат нов автомобил - ставам и тръгвам. Да, има места, които определено искам да посетя, но най-интересното е, че в повечето случаи пътят ме води, без цел и посока. Определено понякога обичам сама да пътувам, защото шофирането е едно от нещата, които ме успокояват, но повечето случаи предпочитам компания.

Животът е едно огромно пътешествие, в което има от всичко, препятствия, трудности и много хубави моменти. Чувствам се щастлив човек, че в живота ми въпреки трудните моменти, хубавите са повече и безценни.

Радвайте се на малките неща и ги ценете. Нека бъдем по-смирени, не само защото са коледните празници, а изобщо. Обичайте се, уважавайте се. Пазете вас и вашите близки хора и не забравяйте да се усмихвате, въпреки всичко! Вярвам, че доброто и човечността ще надделеят. Бъдете здрави!