Петхилядник, в далечния турски изток, близо до границата с Иран и Армения, в рамките на кюрдските територии – все понятия, които будят колкото ентусиазъм, толкова и известна доза неувереност у мен. Планираме пътешествието си в Турция още от началото на годината и в разгара на лятото (края на юли – началото на август) най-накрая се отправяме на път. Имаме представа, че ще прекараме дълги часове в автобуса, но реалността надхвърля очакванията – тръгваме от София, през Истанбул и Босфора (добре дошли в Азия!), покрай Измит и Болу, като правим първата си по-сериозна спирка в доста богатия на древни находки Музей на анадолските цивилизации в турската столица Анкара (задължителен за всеки по-голям почитател на античната история). Прекарваме и 2 дни из чудните скални „комини”, „замъци” и раннохристиянски църкви на Кападокия, след което вече поглеждаме към голямото предизвикателство на изток.
Все по-близо сме до планината Арарат, с нетърпение очакваме да видим извисяващия ѝ се силует буквално зад всеки следващ хълм. Най-сетне това се случва след поредното малко възвишение по пътя – макар и още в далечината, зърваме масива и заснежения му връх, сякаш докосващ небето…След леко спускане, достигаме град Догубаязит (по-точното произношение на турски е „Доубаязът”) в подножието на планината.
Градът е разположен на около 1600 м надморска височина и е най-популярната отправна точка за изкачване на Арарат, оттук ще започне и нашата малка експедиция. Навлезли сме дълбоко в турските кюрдски територии – тук кюрдите са пълно мнозинство, като се смята, че те съставляват между 16% и 20% от общото население на страната. Една от основните разлики между тях и турците, е езикът – кюрдският е от индоевропейското лингвистично семейство и е много по-близък до фарси (официалният говор в Иран), отколкото до турския.
Често се казва, че те са и най-големият народ без собствена държава – близо 30 милиона души, живеещи в 4 съседни страни – Турция, Ирак, Иран и Сирия. Следобед в хотела ни тече трескава подготовка на екипировката за следващия ден – раници, обувки, полари, пухенки, щеки, котки, челници… Опитваме се да не забравим нещо, но си личи, че повечето от нас за пръв път тръгват към толкова висок връх – затова се осланяме на съветите на по-опитните.
По пътя нагоре
Идва дългоочакваната сутрин – запознаваме се с нашия планински водач Зеки - кюрд с открито, честно лице, не много добър английски (е, все пак по-добър от моя турски или кюрдски) и над 200 изкачвания на Арарат. Натоварваме големите си раници на коне, водени също от местни кюрди, като на гърбовете ни остават само по-малките раници с храна, вода и 1-2 резервни дрехи за деня. Започваме ходенето нагоре от около 1900 м надморска височина, на няколко километра от Догубаязит. Планът за изкачването ми изглежда доста амбициозен, но се надявам не и невъзможен – първият ден трябва да достигнем по-високия от двата междинни лагери (на 3900 м), няколко часа да починем там и да опитаме да поспим. След това да атакуваме през нощта, евентуално да сме на върха рано сутринта на следващия ден и до късния следобед да сме слезли обратно долу до началната точка. Общо имаме 2 дни с 1 нощувка в планината (все пак имах информация от моя баща, че това е възможно, тъй като той е изкачвал успешно върха по този начин три пъти).
В търсене на Ноевия ковчег
Пред нас е Арарат – най-високият връх на Турция и на Арменската планинска земя. Масивът е съставен от 2 върха – Голям Арарат (5137 м), към който сме се прицелили, и съседния Малък Арарат (3900 м). И двата са конуси на затихнал стратовулкан, който е общата им основа. Основата е с площ 1000 км2 и 40 км в диаметър. В първата книга от Библията, Битие (8:4), Арарат е посочен като мястото, където Ноевия ковчег засяда след Големия потоп и където Ной, семейството му и всички двойки животни слизат на сушата, за да дадат началото на нов живот в света.
Интересно е да отбележим, че названието „Арарарт” е алтернативен вариант (производна дума) на името на древното арменско кралство Урарту, просъществувало по тези земи между IX и VI в. пр. Хр. В библейския текст са споменати планините в региона Арарат, но без да се посочва, че ковчегът на Ной достига именно най-високия връх там (това е конкретизирано в друга, по-късна традиция). Множество любители на древните поверия и загадки са се опитвали да идентифицират точното местоположение на митичния плавателен съд по склоновете на планината, но с изключение на няколкото доста спорни и неясни въздушни снимки, бегло загатващи за останки от издължен дървен кораб, то може да се каже, че търсенето е безуспешно.
Овчи стада и колиби на кюрди
В началото вървим по стръмен път, който скоро преминава в по-полегати зелени поляни – те са основният пейзаж около нас, чак до първия лагер – на около 3000 м надморска височина. Само два часа след тръгването ни, осъзнавам, че шансовете да стигнем втория, по-висок лагер днес силно намаляват – времето се влошава, а същевременно някои от хората в групата ни изпитват трудности с бързото темпо на ходене.
По ливадите виждаме много овчи стада и техните собственици – кюрди, облечени в пъстроцветни дрехи. На места виждаме и техни колиби, част от които вероятно се ползват временно, в зависимост от сезона. Спомням си за мои познати, които ми разказваха как преди 1-2 години им се е наложило да прекарат извънредно една нощ в този район на планината и са били приютени от кюрди в тяхната колиба, и как това преживяване е било незабравимо…
Първи лагер
Ниската тревиста растителност господства, дървета видяхме единствено най-долу, на тръгване. След няколко по-стръмни склона и общо около 5-6 часа ходене, вече виждаме палатките на първия лагер. В този момент заваля силен дъжд и бързо преценяваме, че няма смисъл да продължаваме към горния лагер. Можем да направим само едно – да останем една допълнителна нощ тук, в по-ниския лагер. Разбираме се някак си с кюрдите, скоро получаваме и големите си раници – за щастие, „щетите” от дъжда по екипировката в тях не са сериозни. Стопляме се малко с чай и супа в палатката, обособена като столова, и чакаме дъждът да спре. Когато това става, нашият водач се заема с разпъването на палатките – помагаме му, доколкото можем. Прекарваме сравнително спокойна нощ, на моменти се чува и лекия ръмеж по покрива на тентите...
Към втори лагер на 3900 м
Следващата сутрин ни посреща с мечтаното слънчево и ясно време. Днес просто трябва да достигнем втората спирка по маршрута – по-високия лагер, разположен на около 3900 м, т.е. ще направим денивелация от хиляда метра. След началната равна част, „подсичаща” съседния склон, следва дълго и стръмно изкачване покрай една каньоновидна долина.
Пътеката се вие зигзагообразно нагоре, като се разминаваме с много други туристи, както и с вездесъщите коне, пренасящи всичко от раници и палатки, до хранителни продукти и лекарства. След около 4 часа и половина сме вече на втори лагер – за бързото стигане ни помагат стръмния маршрут (качваме повече метри денивелация за единица време) и донякъде по-добрите метеорологични условия днес. На този „щурмови” лагер, меката почва вече е отстъпила пред камъните – поразчистваме ги и разпъваме палатките на възможно най-равните места.
Въздухът се разрежда
При повечето у нас се проявяват първите симптоми на височинната болест – по-затруднено дишане, леко замайване и изстиване на крайниците. Пием специални хапчета и други медикаменти, уж помагащи в такива ситуации, но в крайна сметка се убеждавам, че всичко е много индивидуално и зависи от организма и временното му състояние... Вече имаме и хора, отказали се от по-нататъшно изкачване. Опитваме се да „борим” студа с повечко чай и към 18 ч се ориентираме към палатките за почивка (и евентуално малко сън) преди тръгването нагоре около полунощ. Въпреки шалтето и пухения спален чувал, върху които съм легнал, камъните отдолу не ми дават мира – „Като принцесата и граховото зърно съм” си мисля, недоволен от собственото си мрънкане…
Атаката
След няколко часовото дремване, ставаме ударно в полунощ, палатките „светват” от челниците ни и започваме да обличаме най-дебелите си дрехи – всички сме с 4-5 ката от кръста нагоре и поне 2 слоя на краката. Това е нощта на атаката към върха – оформяме редица и започваме да вървим под звездите и пълната луна, която допълнително осветява пътя ни. Ходим бавно, с равномерно темпо – единственият начин да регулираме дишането си на такава височина. Трябва да изкачим повече от 1 км тази сутрин… Вглъбил съм се в мислите си, бегло дочувам (през шапката и качулката, които покриват ушите ми) стъпките на ходещата зад мен Жужка – най-опитната планинарка и алпинистка в нашата група, с главни заслуги за изкачването ни.
Времето постепенно се влошава, облаци идват от югозапад и скоро закриват повечето звезди. Дишането е в норма, равномерното темпо дава резултат, височината за момента не ни пречи. Първото сутрешно просветляване идва когато вече сме достигнали снежната зона, на около 4700 м – знаем, че сме близо. Вятърът се засилва, а облаците вече са около нас, трудно виждам на повече от 10 м напред. Обувките ни „хрупат” в леда и снега, водачът ни Зеки е отпред и прави „стъпки” в заледените участъци, по които по-лесно минаваме.
На върха, 5137 м
И ето го – през бързо минаващите облаци, зървам белия връх! Още петнайсет минути… Адреналинът ни помага почти да изтичаме последните метри – стигнахме, Арарат, 5137 м! Размахваме победоносно ръце, прегръщаме се, чуват се радостни викове (или да ги наречем стонове, с оглед нивото на умора), изваждаме българския флаг за няколко снимки. Условията са много тежки, всичко е в облаци, вятърът не спира и навява щипещ скреж.
Въпреки, че върхът е едва на 16 км от турско-иранската и на 32 км от турско-арменската граница (и на цели 1400 км от Истанбул), нямаме шанс да „надникнем” в териториите на тези държави отгоре. А така исках да зърна Армения – страната, за която Арарат е нещо повече от висок връх… В ясен ден, малко след изгрев, планината хвърля огромна триъгълна сянка на запад, но в тези условия нямахме възможност да видим това. Знаем, че заради височината не можем да седим повече от десетина минути, а и студът е доста осезаем.
Обратно надалу
Тръгваме обратно – след преминаването на снежната зона, достигаме пак каменното поле и по сиво-черния цвят осъзнавам, че наистина ходим по вулкан. Гледана отдалече, по планината си личат и множеството баранкоси – улеите, оформени от лавата при изригвания на вулкана в миналото. Слизането в горната си част е тежко – заради стръмния наклон на пътеката, напрежението върху естествените ни спирачки, коленете, е сериозно.
Достигаме горния лагер и започваме да събираме останалия си багаж, с приповдигнато настроение сме, но още не сякаш осъзнаваме съвсем докъде сме успели да стигнем... Небето се разчиства то облаци и след още 6-7 часа слизане (на моменти с помощта и на коне) вече сме в началната точка, до мястото от което тръгнахме преди два дни. Капнали от умора, с „набити” пръсти в обувките от продължителното слизане, но както казват планинарите – истинският връх е долу, като се върнеш... Качваме се на автобуса и се насочваме към град Ван, на източния бряг на едноименното езеро, за заслужена почивка.
