Европейска минимална заплата - фокус покупателната способност

Въпреки притесненията, че повишението на минималната заплата в хода на криза може да се отрази негативно на пазара на труда и исканията на работодателските организации то да бъде отложено с поне година, в началото на 2021 г. МРЗ беше увеличена до 650 лева. В близко бъдеще обаче има всички изгледи да очакваме, че определянето на минималното заплащане в България ще бъде обект не само на местния социален диалог, но и на допълнителни изисквания и регулации от страна на Европейския съюз.

Публикуван наскоро анализ на Литовския институт за свободен пазар (LFMI) анализира основните елементи на предложената от Европейската комисия директива, както и потенциалното им влияние върху условията на пазара на труда в отделните страни членки. Отправната точка на всяко едно обсъждане на темата е минимизирането на  отрицателните ефекти и неизбежните изкривявания на пазара на труда и достъпа до него, до които води съществуването и повишаването на МРЗ; това важи с двойна сила в хода на икономическа криза. С оглед на това, анализът на литовския институт на основните предложения на ЕК препоръчва следното:

• Фокус върху покупателната способност на минималните заплати, вместо върху номиналната им стойност.  Доколкото понятието за „адекватност“ на минималните заплати в ЕС предполага изравняване на жизнения минимум на работниците, които ги получават (без да се спираме в подробности дали и доколко тази цел е постижима или дори желана), то фокусът върху покупателната им способност изглежда логичен. Между страните членки има значително по-големи разлики в номиналните заплати, отколкото в покупателната им способност, заради чувствителните разлики в ценовите развнища.
• Обвързване на промените в минималните заплати с динамиката на брутното заплащане. Тъй като страните от ЕС имат много различни данъчни режими, а уеднаквяването им далеч не изглежда постижимо в обозримо бъдеще, според LFMI обвързването на минималните заплати с изменението на нетните, а не на брутните изглежда по-логично. Същият аргумент се прилага и към темпа на нарастване на МРЗ – той не бива да надхвърля ръста на средните нетни заплати, за да се предотврати рязкото вдигане на летвата пред входа на пазара на труда.
• Въвеждане на формално отношение между средната (или медианната) и минималната заплата. Най-често цитираните дялове са 60% от медианната или 50% от средната заплата, но според LFMI такова отношение би било прекалено високо. Длъжни сме да отбележим, че сценарий в който бива наложен такъв общи критерий за целия ЕС изглежда малко вероятен, най-малкото заради големите разлики в неравенствата и структурата на доходите в тях, а и заради липсата на национална МРЗ в някои европейски страни. Въпреки това, наличието на формални критерии за повишаването на минималното заплащане е за предпочитане пред вземането на ад хок решения от страна на администрацията или „социален диалог“.
• Продуктивност и заплати. LFMI напомнят, че освен с изменението на средна заплата, за да се избегнат изкривявания на пазара на труда измененията в минималните заплати трябва да отчитат динамиката на продуктивността на труда. Този аргумент е до голяма степен логичен, тъй като ръстът на производителността на труда е (почти) единственият фактор, който може да доведе до устойчив ръст на заплатите в дългосрочен план без загуба на конкурентоспособност на икономиката.

Аргументите на LFMI до голяма степен се отнасят до всички страни, които ще попаднат в обхвата на регулацията на „адекватна“ минимална заплата от страна на ЕС. Българският контекст обаче има някои особености, които този подход не може да обхване (ако, разбира се, допуснем че изобщо има нужда от такава регулация). Директивата на ЕС слага силен фокус върху ролята на социалния диалог върху определянето на минималните заплати; това е добър подход в ситуации, където той постига продуктивни резултати. Опитът на България обаче сочи, че той често се разпада и не води до консенсус; по тази причина по-подходящото за страната решение е създаването на формализиран макроикономически механизъм, който да обвърже динамиката на МРЗ с изменението на ключови обективни показатели на макро средата.

В местния контекст е редно да се мисли и в посока диверсифициране на минималното заплащане, заради големите регионални различия. Докато МРЗ към момента не представлява особена пречка пред достъпа на пазара на труда в икономически развитите области, то при тези на опашката по инвестиции, бизнес активност и заетост тя покрива повече от половината от средната заплата и ограничава достъпа на младите и по-слабо образовани работници. В някои общини тя достига 80% от средната, което създава очевидни проблеми предвид разликата в продуктивността на различните работници.

Дори и само тези две особености демонстрират риска от създаване на обща регулация на минималното заплащане в рамките на целия ЕС; подход, който върши работа в Дания вероятно не е много подходящ за Хърватия, заради особеностите на местните икономики и политическа система. Следва да зададем и по-общия въпрос – необходимо ли е изобщо този аспект от трудовото законодателство да се отнася до наднационално тяло, което се е нагърбило да кове общи регулации за (вече) почти 450 милиона души? На този етап отговорът изглежда отрицателен.