Кадафи идва на власт с безкръвен атентат през 1969 г. и остава на трона си досега. Краят обаче е видим...(продължение от www.tbmagazine.net/statia/5000-godini-bez-neft.html)
Без да се церемони и замисля, Кадафи се среща с петролните компании и им поставя едностранен ултиматум да повишат цените на нефта, заплашвайки ги да започне преговори със СССР. Когато филиалът на Еsso в Либия не се огъва и отказва на да изпълни желанията му, той решава да действа по друг начин. Кадафи добре съзнава уязвимостта на Хамър (за последния един либийски политик от онова време казва, че е "сложил всичките си яйца в една кошница") и решава да атакува Оccidental фронтално. Той започва да притиска Хамър и в крайна сметка го принуждава да намали добива и да повиши цената, плащана от Occidental на либийското правителство. Полковникът добре знае, че "Окси" се намира в положение на жизнена зависимост от либийския нефт, а рафинериите на Хамър в Европа жадно го очакват. "Старата хиена" е притисната до стената и се принуждава да моли шефа на Еxxon да му продаде нефт на преференциални цени, с който да компенсира недостига от намаления добив, но до споразумение за размера на тези преференциални цени и до последваща сделка така и не се стига. Причината е проста - макар и смазан от обстоятелствата, Хамър си остава прекалено алчен.
След неуспеха с Exxon, той заминава за Египет, където започва да увещава Насър да му помогне. И тук обаче удря на камък. Насър предпочита да не се конфронтира с либийците, защото те субсидират армията му, очаквайки да ги защитава при нужда. Хамър прави последен отчаят опит да си помогне с опита си за участие в триъгълна бартерна сделка с участието на правителството на САЩ. Последното трябва да достави самолети за Иран, Иран да плати с нефт, а нефтът на изгодни цени да получи Хамър, който финансира покупката на самолетите. За съжаление и тази сделка се проваля. Хамър буквално полудява и пътува всеки ден от Париж до Триполи с частния си самолет, в който оборудва цяло спално помещение. След изчерпване на всички възможности и след множество преговори с Кадафи, той най-накрая се принуждава да приеме условията му и се съгласява да повиши цената (с цели 30 цента срещу максимално допустимите 5 според Exxon). От 50% на 58% се покачва и делът от печалбата, която той заделя за либийците.
Кадафи триумфира и след като поставя на колене Occidental, бързо принуждава към същото и другите малки играчи Kontinental, Маrathon и Амеrada.
Стреснати и притеснени от това развитие на събитията, големите Shell, BP и Еxxon започват съвместни усилия в убеждаването както на Държавния департамент на САЩ , така и на правителството на Великобритания да подкрепят ефективни действия срещу либийските революционери с надеждата, че правителствената подкрепа ще им помогне да се разправят с опърничавия Кадафи. В продължение на месеци влиятелните шефове на гореспоменатите компании сноват между Лондон и Вашингтон. По-голямата част от тях са войнствено настроени и готови дори да прекъснат добива в Либия с увереността, че могат да компенсират от други места и да задоволят 90% от потребностите на Европа.
Този общ фронт започва да наподобява силно организираните действия на компаниите срещу комунистите в Русия през 1917 г., но светът в началото на 70-те е доста по-различен от ситуацията в началото на столетието. Shell, Еxxon, Mobil и BP се противопоставят съвместно на либийските действия и новите цени, но за разлика от тях Socal (Chevron)и Теxaco действат много по-предпазливо. Те не са готови за сблъсъци и много скоро приемат условията, поставени от джамахирията на Кадафи, а не след дълго по техния път тръгват и други по-малки компании. В кая на краищата става така, че след няколко седмици на безплодни усилия дори и най-упоритата Shell се предава...
Най-кошмарните сънища на петролните акули се сбъдват малко по-късно, когато либийските революционери са последвани от правителствата на Иран, Ирак, Алжир и Кувейт. През декември 1970 г. в Каракас ОПЕК фиксира минималната печалба на страните-производителки на нечуваните 55% от общата, а правителството на Венецуела приема закон, с който налага на компаниите 60% отчисления от печалбата им при продажбата на добит на територията на страната нефт. Агресивната и безскрупулна тактика на либийските революционери в крайна сметка се оказва много по-успешен метод за разговор с петролните фирми от дългогодишните усилия на производителите, а действията им се увенчават с успех за всички страни-производителки на петрол.
Оказва се обаче, че дори и този пробив не е достатъчен за либийците. Окрилени от невероятния си успех, те скоро искат ново повишение на цените с 50 цента за барел. При това със задна дата! Имайки пред себе си примера на първата атака, ОПЕК за първи път се противопоставя на компаниите в обединен фронт и скоро страните-производителки започват да искат отново. Отново започват политически и дипломатически совалки, срещи между нефтените компании, разговори с политици от ранга на иранския шах, президента на САЩ Никсън, кралят на Саудитска Арабия и прочие високопоставени персони. Вярно е, че някои от страните-производителки са по-сдържано настроени и не подкрепят “щурите искания ” (по думите на Амузегар, финансов министър на Иран по това време), но смятат, че ако се стигне до индивидуални преговори с Либия, това не само ще ги накара да поискат същите условия, но и ще влоши допълнително отношенията им с компаниите.
Волята на Кадафи се изпълнява от дясната му ръка майор Джелуд, който използва старата си тактика - шантаж и заплашване с национализация. Либийците преследват целите си с удивителна упоритост. Както твърди един от ръководителите им по това време - “Либия е живяла без нефт 5000 години, ще се оправи без него и още няколко.” Разбира се, тази "уникална философия" ги поставя в уникалната позиция на недосегаеми изнудвачи. Така на 2 април 1971 г. те постигат целта си – цената скача от 2,55 на 3,45 долара, които с увеличеният дял на отделяната за държавата печалба моментално повишава приходите на Либия от петрол с 50%...
Статията е написана специално за сп. Твоят БИЗНЕС
