Известно е, че основният данък, от който се захранва бюджета на България днес е данъкът върху добавената стойност (ДДС). Той възникна преди десетина години и замени тогавашния данък оборот (ДО). Още с въвеждането му ставката бе “коригирана” от 15% върху оборота на 22% “под черта”, т.е 28,2% върху оборота. Естествено, това създаде редица проблеми за всички и сериозно затормози бизнеса въобще.
Апологетите на ДДС аргументирано обясняваха, че той бил по-добър от ДО, защото облагал само потреблението и не се натрупвал върху всеки оборот, при това само за т.нар. “стоки за потребление”. При всяка междинна продажба се прихваща вече платеното ДДС под формата на “данъчен кредит”. Дотук добре. Звучи логично и лесно, само че, има две малки подробности, които вгорчават ежедневието на бизнеса и на данъчната администрация.
Първата е начинът, по който се възстановява предплатения данък за нереализирано потребление (напр. износ, похабяване или складиране). Втората е определението “стоки за потребление”. При ДО нещата бяха прости: когато купувачът е фирма, във фактурата се записваше, че "стоките са с производствено предназначение и ДО не се дължи", респективно не се начислява и плаща. ДДС налогът се начислява безусловно още с издаване на фактурата, независимо дали е бил платен от купувача, пък после той да му мисли как да си го иска обратно от държавата. Някои хора бързо разбраха, че с малко хартиена гимнастика могат да получат, без да са платили и естествено започнаха измамите. Те продължават и днес...
Определянето на “стоки за потребление” според вида им е абсурд: ако закупите “служебен” чук и получите обратно ДДС-то, имате ли право да си заковете с него пирон вкъщи? Детето ви има ли право да си поиграе на служебния компютър? Имате ли право на личен разговор по служебния телефон? Абсурдните примери са безброй, но най-фрапиращ е с автомобилите. Излиза, че нямате право да притежавате лек автомобил със служебна цел, само защото местата в него са повече от две и по-малко от 7. Затова джиповете по нашите шосета са или двуместни, или със седалки в багажника, на които и дакел би се чувствал притеснен! Очевидно има нужда от промяна, защото не стоката, а собствеността є е от значение. Логично е да имаме правото на избор - ако покупката е лична, дължим ДДС, но собствеността е неприкосновена; ако закупим за фирмата - не дължим ДДС, но можем неволно да го загубим. Така е в страните, към които искаме да се присъединим... Успешен бизнес!
