Когато пристигна за снимките Роси директно ни каза: „... Да знаете, че много се стряскам от снимки и стоя като дърво! Не знам какво ще излезе...“. И само като потеглихме с електрическия автомобил към мястото, като че ли забравихме тази тема. След няколко кадъра, в които Роси ни разказваше за впечатленията си от Тоскана, напрежението беше почти изчезнало. И се получиха чудесни снимки - чисти, откровени, без поза и излишен грим, нежни, директни и усмихнати – такива, каквато е и самата д-р Росица Денчева.

Житейската скорост

 

Аз определено се движа близо до максималната скорост - 9-а. Не защото съм максималист, а защото обичам да се движа динамично и бавното темпо не ми е присъщо. С времето съм си дала сметка, че скоростта не е на всяка цена, а когато е възможно се стремя да превключвам на по-ниска предавка и да се наслаждавам на пътуването. Колкото до скоростната кутия – категорично ръчна. Тя позволява по-адекватен контрол и засилва усета от удоволствието от шофирането. Автоматикът е удобство зад волана, но не и в живота.

5 думи, които те описват

 

Единичните думи обрисуват качества, но не и усещания, а още по-малко комплексност на характера. Предимство на жените е възможността да чувстваме и да предаваме това на околните. И все пак за себе си бих избрала — удовлетворение, амбиция, себеотдаване, зрялост, нежност.

Истинската красота на жените

 

Макар да звучи като клише, всяка жена притежава собствено очарование, своя искра. Работата ми в областта на естетичната дерматология през последните години ме кара ежедневно да анализирам какво прави жената красива. За мен красотата е във финия баланс между това, което носи жената в себе си - ум, душа и темперамент, и това, което е отвън, на повърхността на тялото. Най-голямото очарование в една жена идва от искрата в очите и излъчването й, като се допълва от красотата на ума.

Колкото до мен – не бягам от промяната, по-скоро я очаквам. Но само тогава, когато импонира на разбирането ми за света и хората. А за външната промяна бих казала „да“, само ако чрез нея се запази индивидуалността и излъчването на човек.
Жената е сила сама по себе си. В природата ние я носим, пазим, предаваме нататък. Това, разбира се, казано с цялото ми уважение и любов към мъжете, които са партньор, любим, опора, баланс, топла прегръдка и усмивка рано сутрин…

Професионално равенство

Не мисля, че в съвременния свят можем да говорим за неравноправие на основа професия. Не и в моята, не и в страната, в която съм избрала да живея. Вероятно има бизнес сектори, в които все още може да се говори за полова дискриминация, но моите впечатления са, че жените днес са много по-уверени, силни, мотивирани и еманципирани. Важно е да намериш своето място и средата, в която да имаш възможност да разгърнеш личността и възможностите си, независимо от пола. Ако погледнем социологическите и психологическите проучвания става ясно, че жените в България се нуждаят от допълнителен стимул, за да се почувстват по-значими. Животът и работата ми обаче ежедневно ме срещат със самоуверени и успели жени. Такива, които знаят точно къде е силата им, които са положили много усилия, за да бъдат в точния момент от живота си и да разбират значимостта си.

Балансът между семейство и работа

 

Не смятам, че на този етап съм съумяла да намеря пълния баланс. Работя с огромна отдаденост, което е характерно за хората, които практикуват медицина. Поставянето на нечие здраве, или по-общо казано добро състояние пред собствените ти интереси е нещо, което не може да бъде обяснено лесно, но те кара да си легнеш с усмивка вечер. Това носи невероятно професионално удовлетворение, но изисква компромиси.
Семейството? Това е единственото важно нещо в края на деня, седмицата и годината! То осмисля всички други усилия и амбиции.

Следващите 20 години

Категорично знам какво искам за следващите 20 години. Това, което правих и през изминалите 20! Вярвам, че когато човек намери призванието си, времето спира да е отправна точка за постигане на цели. В медицината да намериш призванието си е може би най-важното нещо, което ти дава сили да продължаваш всеки ден и да намираш смисъл и цел в ежедневната работа. Колкото до професионалните постижения – разбира се, човек се учи до последния си момент и надграждането и самоусъвършенстването са неизменна част от движението напред.

Личното време

Имам си мое, лично време. Ритъмът на работата ми е свързан с непрекъснат контакт и задълбочени разговори с много хора, което дава много, но и изчерпва много. Личното ми време е изпълнено поне за малко с тишина и после с много музика и с книги. Пътуването е другото нещо, което осмисля времето, което не е заето от работа. За предпочитане е тези моменти да са споделени със семейството ми и най-близките приятели. Но рано сутрин, преди събуждането на града или късно вечер, когато всички вкъщи отдавна спят, е времето, което имам само за себе си. За мен времето е най-ценният ресурс. Вероятно защото се опитвам да запълня денонощието си с 30 часа. Работата ми често ме отдава на разговори с непознати хора, а най-много ми е необходимо време за разговори с детето ми. Дъщеря ми в момента расте и се оформя като голям човек, и често се улавям как не ми стига време, за да бъда повече с нея и да й предам началните уроци на зрелостта.

 

Страховете

Деградивно е да не се страхуваш! Винаги възприемам страха като позитивна категория. На този етап в работата си се страхувам от нещата, които не зависят от мен, уменията и познанията ми. Но иронично, понякога такива се случват.

Сълзите

Да, плача, но рядко. В работата аналитичността е тази, която заменя сълзите. И все пак съм жена - в личните отношения с любимия мъж, с приятелите или с дъщеря ми не искам да съм аналитична и студена. С тях мога да си позволя много повече емоционалност и темперамент. Обичайно сълзите са лични и са от щастие.

Просто бих тръгнала на път

 

Много обичам да шофирам. Шофирането само по себе си е удоволствие. А и може е да останеш насаме със себе си, сред иначе твърде бързия ритъм на ежедневието. Харесвам пътуването като процес, а не като средство! Просто бих тръгнала на път! Нямам проблем да пътувам сама, но винаги предпочитам споделените пътища – разговорите, преживените моменти и спомените, които остават, груповата енергия, която осмисля преживяното. Напоследък обаче, особено в градски условия, успявам да си създам свой малък личен „оазис“ в колата – слушам аудиокнига и се потапям в нея, независимо от трафика и забързания ритъм на града. И ако трябва да съм откровена, изобщо не правя разлика между мъже и жени шофьори.

 

 

фотограф: Владимир Стоянов, за проекта "Истинската скорост на жените"