fbpx Проектът “Белене” и съдбата на българската ядрена енергетика | твоят Бизнес - списание за предприемчивите българи

Проектът “Белене” и съдбата на българската ядрена енергетика

Историята
Ще се опитам да разкажа част от историята на проекта, така както я видях през изтеклите години. По стечение на обстоятелствата взех участие в проекта за АЕЦ Белене още от началото на професионалната си кариера, която започна през 1980 г. в института “Енергопроект”. Работех в Дирекция “Перспективни проучвания”, където се разработваха новите енергийни проекти в идейна фаза, в това число ядрената програма, хидровъзлите по Дунав, комплексът Марица-Изток и много други. През тези години потреблението на електроенергия в бита и промишлеността растеше с високи темпове и трудно се задоволяваше с наличните мощности. От Украйна (бившия Съветски съюз) се внасяха 800 МВт (около 5.0 милиарда кВт.ч електроенергия годишно), водеха се преговори за увеличаване на вноса, но въпреки това енергийният баланс на страната често биваше нарушаван.
За да се преодолее проблемът, се търсеха нетрадиционни решения, разместваха се почивните дни в различните окръзи, въвеждаха се групи за ограничаване на потреблението и т.н. Вместо с нови технологии, въвеждане на мерки за енергийна ефективност и използване на ВЕИ партията-държава, вярна на лозунга “съветска власт плюс електрификация...” взе решение за бързо и мащабно развитие на ядрената енергетика с изграждане на 10-12 блока с единична мощност от 1000 МВт. Изграждането на два от тях спешно започна на площадката на АЕЦ Козлодуй, а по-сетнешното развитие (тогава за пръв път се повдигна въпросът за 7 и 8 блок в АЕЦ Козлодуй) се ориентира към площадка Белене, където първоначално се предвиждаше изграждане на 4 или 6 блока. Търсеше се и място за площадка на “трета атомна” във вътрешността на страната с възможност за изграждане на още 2 до 4 блока.
Авторите на ядрената програма обаче не бяха оценили несъвместимостта на “хилядниците” с българската енергийна система и сляпо копираха опита от развитието на руската, забравяйки че тя беше поне 50 пъти по-мощна. От това незнание изпълнението на ядрената програма се забавяше. Възникна нуждата от допълнителни научни изследвания и скъпоструващи инвестиции в развитието на преносната мрежа, необходимост от изграждане на нови междусистемни връзки. Въведоха се системни ограничения и силно се затрудниха режимът на планиране, работа и управлението на енергийната система, снижи се надеждността на снабдяване, увеличи се рискът от голяма системна авария. А аварии през периода на въвеждане на блокове 5 и 6 в Козлодуй в експлоатация непрекъснато се случваха и бяха свързани с въвеждане на продължителни ограничения в потреблението. Прекрасно си спомням този тежък период, защото тогава работех в ЦДУ и отговарях за планиране на производството. Въпреки всички трудности, отлагания и забавяния ядрената програма се изпълняваше, но през 1990 г. поради липса на финансиране беше спряно строителството на площадка Белене. Строителството на площадка Козлодуй (блок 5 и 6) продължи със средства от републиканския бюджет, а цялата програма беше насочена единствено към задоволяване на нарастващото вътрешно потребление на страната, а не за износ.

Промяната на времето
С промяната в политическата ориентация и преструктуриране на икономиката потреблението рязко намаля (с над 23-25%), вносът от Русия беше спрян и от 1999 г. се създаде възможност за значителен износ на енергия и то само с наличните тогава мощности. През някои от следващите години по обем на износа България беше сред първите три в Европа. Увеличеното производство създаде условия за оптимално натоварване на въгледобива и производствените мощности на системата и допринесе за стабилизация и значителни приходи. За огромно съжаление тези приходи не бяха реинвестирани за така необходимото обновяване на индустрията, а бяха “извзети” с цел кръстосано субсидиране цените на дребно, една напълно погрешна регулаторна политика чиито последствия предстои да понесем.

Дотук добре, както казал човекът скочил от небостъргач и стигнал до средата по пътя си надолу.

Решението за възстановяване изграждането на Белене се взе от правителството при водене на преговорите за присъединяване към ЕС и реалната заплаха от спиране на малките блокове в Козлодуй. В началото то имаше висок политически заряд, насочен към отклоняване на общественото мнение от проблема Козлодуй. Впоследствие проектът набра скорост, беше приет положително от европейските партньори и имаше безпрецедентно висока подкрепа в страната. “Големите” в ядрения бизнес - Русия, Германия и Франция за първи път не се конкурираха за проекта, а си подадоха ръка за съвместно изпълнение. Проектът беше изгоден за европейската ядрена индустрия и стана предвестник на “Ядрения ренесанс” в Европа и света. След избор на международен консултант започна структуриране на модерен инвестиционен проект, почиващ на добрите практики на публично-частното партньорство. От страна на държавата се очакваше да подпомогне бизнеса, като създаде привлекателна нормативна и инвестиционна среда и предостави ограничени “държавни гаранции”, без пряко финансово участие. Държавата планираше да не доминира в акционерното споразумение, да отстъпи инвестиционната и експлоатационна дейност на частен оператор и да изпълнява само присъщите контролни функции. Мога категорично да защитавам тази позиция, защото като заместник-министър бях пряко свързан с административното ръководство на проекта.

Стремителното “подхлъзване” на проекта Белене надолу според мен започна с неразумно взетото решение за мажоритарно участие на държавата в капитала на дружеството и възстановяване практиката за финансиране на инфраструктурни проекти от републиканския бюджет. Общоизвестно е, че влагането на публични средства в комерсиален проект е дълбоко погрешна, отдавна отречена практика с висок корупционен потенциал. Освен това, всяка неблагоприятна промяна в пазарната конюнктура прави държавата “заложник” на решението си. Особено силно това се забелязва днес в условията на икономическа и финансова криза. Вместо акционерите на RWE и инвестиционните банки да носят риска от развитие на проекта, чрез мажоритарното си участие и държавното финансиране правителството направи българските данъкоплатци заложници на своето решение. Търговските банки пълноценно експлоатират ситуацията, като настояват за повече и повече ангажименти и отстъпки от страна на държавата. И така при поредната промяна в конюнктурата с цел спасяване на проекта освен инвестираните преди 1990 г. няколко млрд. лева, в края на 2008 правителството “загроби” още няколко стотици милиона, а перспективите пред проекта почти година по-късно остават все така неясни.

да се върнем към основния въпрос: нужен ли е проектът Белене?

Първо “да”
Най-избягвана досега тема в спора за Белене е какво е влиянието на проекта върху експлоатациония персонал и безаварийната и безопасна работа на АЕЦ Козлодуй. Помислете какъв стимул за професионално развитие имат студентите, записали “Ядрена енергетика” в Техническия университет и работещите в АЕЦ Козлодуй специалисти при така “предизвестената смърт” на българската ядрена енергетика. Кой ще се насочи към тази професия в бъдеще, ако вероятността да остане безработен е висока. Дано не бъда лош пророк, но без проекта Белене е реално да видим в скоро време чужд експлоатационен персонал в АЕЦ Козлодуй, например отлични китайски, индийски или турски специалисти. Бих заключил, че проектът Белене днес е най-необходим за нормалната експлоатация на АЕЦ Козлодуй.

Второ “да”
Сериозен стимул за развитие на ядрената енергетика в световен мащаб се очаква да даде новото междудържавно споразумение за намаляване вредното влияние върху климата и ограничаване на въглеродните емисии, така наречения договор “Киото - 2”. Преговорите по този договор се провеждат и в момента, като оптимистите вярват, че през ноември в Копенхаген ще се постигне очакваното международно съгласие. Каквото и съгласие да се постигне в Копенхаген обаче, европейската схема за търговия с емисии е в сила и съгласно нея най-голямото намаление се налага на електроенергетиката. От 2013-а централите ще купуват разрешителните за емисии на централизиран търг, като цената на един тон СО2 се прогнозира да надхвърли 40 евро за тон. Това за българските въглищни централи означава удвояване на себестойността и вероятно загуба на конкурентоспособност. Не случайно инвеститорите се въздържат от рехабилитация и строителство на нови ТЕЦ на въглища.
Нискоемисионен микс на електропроизводството очевидно е необходим на българската енергетика. Дали той не може да бъде постигнат само с широкомащабно използване на ВЕИ и мерки за енергийна ефективност? Не знам, но не бих противопоставял двете възможности. Смятам, че с разумно и конкурентно комбиниране на енергия, произведена от АЕЦ и ВЕИ, можем да изпълним поетите задължения по опазване на климата.

Трето “да”
Към 2015 г., когато се планираше да започне търговската експлоатация на Първи блок в Белене от енергийната система ще бъдат изведени от работа над 2000 МВт, генериращи мощности. Това са блокове във всички електрически централи, работещи на въглища освен тези в комплекса Марица-Изток (Варна, Бобов дол, Брикел, Марица 3 Димитровград и Русе). Това спиране няма нищо общо с търговията с въглеродни емисии. Проблемът е, че тези централи имат издадени временни разрешения за експлоатация, защото нарушават националните норми за изхвърлени емисии на прах, азотни и серни окиси (така наречената “дерогация”). Те подлежат на поетапно спиране до 2015, в случай че не изпълнят инвестиционни проекти за постигане на нормативните изисквания. По тази причина един блок с мощност 210 МВт в ТЕЦ Бобов дол окончателно бе спрян през 2008 г., а в края на годината предстои извеждане на блок 210 МВт в ТЕЦ Варна. Алтернативата тези блокове да се рехабилитират е на същите площадки да се построят нови генериращи мощности, но освен инвестиционното намерение на ЧЕЗ България за ТЕЦ Варна, други проекти и намерения не са заявявани. А времето за взимане на решение изтича, инвестициите са за стотици милиони лева, а въпросът с горивната база за новите проекти е голямата “енигма”.

За мен е очевидно, че намаленото производство от въглищните централи ще предизвика необвързаност в енергийния баланс на страната към 2015 г. Тази необвързаност може да се компенсира с прекратяване на износа, натоварване на други централи или с намаляване на потреблението. Други работещи централи обаче няма. Въпреки че енергийната ефективност в страната е поставена на висок “пиедестал”, потреблението на енергия продължава да расте и вероятно ще продължава да расте с намаляващи темпове. Ниските цени на енергията са един от двигателите за този растеж, а другият е така желаният приръст на БНП, заложен в националния план за икономическо развитие. От изложеното следва, че проектът “Белене” не е експортно ориентиран, а е нужен за обвързване енергийния баланс на системата.

Бъдещи действия
“Ти пари ми дай, акъл не ми трябва”, казва една българска поговорка. Мисля, че без никого да пита държавата вложи достатъчно от парите на данъкоплатците за осъществяването на този проект. Вероятно не се нуждае и от това някой, да й дава съвети. В администрацията към МИЕТ и ДКЕВР има достатъчно компетентни и квалифицирани специалисти, които освободени от политически натиск ще вземат правилното решение за бъдещето на проект “Белене”.
Аз ще си позволя да предложа да не губим повече обществена енергия в спора за или против Белене, а да си отговорим на следните въпроси:

  • Каква трябва да е ролята на държавата
    в проекта “Белене”?
  • Как държавата да преструктурира проекта,
    за да остане конкурентоспособен?
  • На каква цена и кога може да се продаде мажоритарният дял на държавата в АЕЦ Белене?
  • Какъв трябва да е профилът на бъдещия мажоритарен собственик на централата?

Може да задавате и други въпроси на адреса на редакционната поща e-mail: editor@tbmagazine.net