Една от най-значимите туристически атракции на Боливия е Salar de Yuyni – най-голямата солена пустиня в света – близо 12 000 кв. км, намираща се в южната част на страната, недалеч от границата с Чили и Аржентина. Това беше главната цел на приключенското пътешествие на голяма група българи, решили да видят най-красивите забележителности на Перу и Боливия. Пътуването ни започна от Ла Пас – най-високата столица в света, разположена в красива долина, приличаща на кратер на вулкан, на обърната надолу фуния.
А в дъното – доминиращият над района снежен гигант Илиамани (6475 м). Повече от 12 часа ни трябваха, за да изминем 500 километра, половината от тях по асфалт, а другата част своеобразно “сафари” по черните пътища на платото Алтиплано – една високопланинска земя, разположена на надморска височина от 3800 метра между двете успоредни планински вериги на Андите - Кордилера Ориентал и Кордилера Оксидентал (Източни и Западни Кордилери).
Струваше си друсането по време на трудното пътешествие от Ла Пас до градчето Уюни – нашата крайна цел и изходна точка за екскурзии из пустинята
Малко след 22 ч. Ужасното друсане свърши, чакаха ни поредните деликатеси от месо от лама и алпака, приготвени от нашите боливийски домакини. Уюни е малко градче, но там вече има 62 туристически агенции. Това май е единственият сериозен поминък на населението в района, ако не броим селското стопанство – слабо растениевъдство на такава надморска височина и малко валежи само през 4 месеца в годината, от декември до март, и животновъдство – лами и алпака (два от общо четирите вида местни “овце”, източник на месо и вълна). Другите два вида - викуня и гуанако живеят свободно в природата, неподдали се на опитомяване. Грациозната и плашлива викуня даже е обект на защита от държавата, поради опасността от изтребване на този вид. Вълната е изключително скъпа – един пуловер от нея струва няколкостотин долара.
8 ч. сутринта на другия ден. Четири джипа ни чакат пред хотела – натоварваме се и приключението започва! Близката атракция е Гробището на влакове. Току на ръба на пустинята попадаме като в декор за американски уестърн – десетки ръждясали парни локомотиви, каквито сме виждали само по филмите. Няколко километра нататък е чудото – пред нас се ширва невероятната белота на Солената пустиня Salar de Uyuni, 116 на 96 километра площ и 9-10 метра дебелина на соления слой. Някога, в праисторически времена преди 27 хил. години тук е било огромно море. Тогава водата се е изпарилаи ето ти Чудото на природата.
Още много други неща научихме, пътувайки през двата дни в пустинята. Всеки от шофьорите на джиповете по свой начин разказваше факти около това природно чудо, индиански легенди (тази за девойката Тунупа я чух точно от нашия шофьор). Разбрахме, че около 90 % от състава на скалата под соления пласт е ценният метал литий, но боливийското правителство не е разрешило разработването на скъпата суровина. Заради развитието на туризма, но има и още една причина – горчивият опит от хищническото унищожаване на едно от най-богатите сребърни находища в Южна Америка – това до Потоси, недалеч от Уюни. Още в първите години след превземането на Империята на инките испанците са започнали хищническото разграбване на природните богатства на страните от Новия свят. Освен съкровищата на инките и други индиански цивилизации, е започнало и хищническо разработване на природните ресурси, най-вече благородните метали - злато, сребро и др. Разказаха ни, че цяла планина от сребро е била изгребана за няколко века.
Спираме се в селцето Колчани, “официалният вход”
Там виждаме как в доста първобитни условия се добива и опакова солта. Няколко човека, заедно с децата си, опаковаха сол в найлонови торби по 1 кг, запечатвайки ги с газова горелка. 40 кг сол струват 1 долар – затова добивът е само с регионално значение, евтината цена на продукта го прави неефективен за индустриални цели. Тук разбрахме израза “гледа като гладно боливийско дете”. Тълпи от малки деца се втурваха към нас навсякъде, протягайки шепи за някое боливиано (местната валута) или просто за бонбон, или друго лакомство. Ние даваме нашата лепта и се снимаме с тях. Навсякъде из Южна Америка е прието да си плащаш, когато снимаш местните, това е задължителната етика на чуждоземеца, посещаващ земите на индианците.
Оттук нататък следваше истинско сафари, невероятно удоволствие от пътуването около 30-40 километра по абсолютно гладката повърхност на пустинята
Имахме късмет и с времето, първия ден - ослепително зимно слънце щедро раздаваше топлина и правеше удоволствието още по-голямо. “Сега ще ходим да видим Рибния остров”, каза Паулито. Ама чакай малко - какъв остров насред пустинята? Ами най-красивият от общо 32 там. Е, нали навремето това е било море?” Всичко е ясно. Преди 7 столетия инките, които минавали тук, нарекли острова Инкауаси. На техния език означава “къщата на инката”, защото в пещерите в района инките складирали своите продукти – храни, облекло, оръжия. Името Рибен остров дошло доста по-късно, заради удължената форма, приличаща на риба. Дори само за двучасовата разходка из острова си струваше мъчението да пътуваме 12 часа дотук. Трудно е да се опише извънземната красота на това място. Наоколо – белоснежната чистота на Солената пустиня, а пред нас – хиляди огромни кактуси, пръснати навсякъде из целия остров, в далечината – масива на вулкана Тунупа.
Именно кактусите са най-голямата забележителност там
Това е единственото “дърво” в района – сърцевината му се използва за декорация в жилищата, за облицовка и строителен материал, за горене. Обикаляме омагьосани от този остров в бялата пустош и накрая на разходката виждаме най-високия кактус, цели 12 метра и отгоре. Възрастта му е 1200 години! След чудесната разходка – отново наслаждение от кулинарните умения на домакините – те са ни спретнали истинска трапеза насред пустинята, че и покривки върху масите, и стъклени чаши. Е, няма такава хубавина! А колко ни се услади барбекюто от лама, няма да ви разказвам, то трябва да се усети на живо!!
Още малко ADVENTURE – тръгваме пеша в посока на вулкана Тунупа. Разстоянието от острова е повече от 40 километра, ние навъртаме по-скромен километраж. Отново сме по колите, насочваме се към селцето Хирира, в подножието на вулкана. Прави са били инките, когато са дали името на красивата девойка Тунупа на този вулкан. Пред нас се извиси невероятна планина, украсена с непристъпни зъбери точно на върха. Ясно се вижда разрушеният кратер (спомнете си легендата на инките), богато украсен с цветовете на дъгата и всичко това - на белия фон на пустинята! О, бедно е перото ми, за да опише всичко това! Появява се и още един цвят - ято розови фламинго прелитат току над нас и се устремяват към малките езерца на края на пустинята.
Вадим трескаво фотоапаратите...
Понякога обаче красотата изисква жертви и това беше не особено комфортната нощувка в едно подобие на хотел. За жалост единственото на повече от 100 километра - какво да се прави. И поредна шега на природата – излезе адски силен вятър и много от хората се притесняваха, дали няма да се срути покривът на хотела.
Посрещнахме утрото, за да продължим с втория ден от нашето пътуване в Солената пустиня
Яхнахме отново джиповете, за да се изкачим на около 4100 метра височина в подножието на вулкана Тунупа. Там разгледахме импровизирания музей с няколко съвсем автентични мумии на индианци от народа аймара, чиято възраст е около 2500 години. Местният водач доста убедително ни разказа, че едната мумия е на млада жена, не познала мъж в живота си (което предизвика усмивки у част от по-красивата аудитория в пещерата). Следващото предизвикателство бе изкачване до височина около 4700 – до подножието на разрушения кратер на вулкана. Половината от групата тръгва смело нагоре – за всички тях това е неподозирано изпитание на човешкия организъм. Нямаше проблем – все пак повече от 10 дни ние живеехме на височина 3600-3800 метра надморско равнище и всички имаха аклиматизация.
Така завърши приключението в Солената пустиня Уюни, на края на света, далеч в южните покрайнини на Боливия, едно фантастично и прекрасно място. Всички знаехме, че ни чакат още 12 трудни часа на път, но обратният път не ни се видя много. Бяхме скътали в себе си тази неземна красота, спомените от която щяхме да донесем в България....
