Тъмната сянка на нефтения дефицит охлажда страстите и на най-оптимистичните защитници на неприкосновеността на петролната индустрия, а дори най-големите експерти в тази област започват да ограничават изявленията си до хипотези. Може би защото най-информираните обикновено са най-големи песимисти...
Владетелите на пустинното кралство Саудитска Арабия са доста словоохотливи и убедителни, когато стане дума за подземни богатства на тяхната страна. И нищо чудно, след като ежегодните статистически публикации на именити компании като ExxonMobil и British Petroleum потвърждават факта, че под територията на огромната държава се намират приблизително 25% от доказаните световни запаси на суров петрол. От друга страна, все повече нефтени експерти напоследък наричат тези числа силно преувеличени и поставят под съмнение гигантския капацитет на саудитските нефтени находища. Според френския специалист Никола Саркис например, „саудитците прекрасно знаят, че надеждите на света са насочени основно към тях, но държат старателно в тайна истинските размери на своите резерви, отказвайки истинска експертна проверка”. Заради твърдението си, че саудитците са „актьори-нефтопромишленици” Саркис бе низвергнат от пустинните монарси – отношение, на каквото междувременно се „радват” и множество други геолози.
За момента никой не е оспорил обстоятелството, че над 90% от добива на суров петрол в Саудитска Арабия се осигурява от седем големи нефтени находища. Най-значимото сред тях е гигантският Гавар, популярен с прозвището „кралят на кралете”. Най-мащабното нефтено находище в историята на човечеството се простира на 280 километра по протежение на брега на Персийския Залив, широко е средно 50 километра и осигурява 62% от производството на Саудитска Арабия. Сами можете да прецените колко важно за глобалната икономика е нефтеното поле, разположено на обща площ 5100 км2. През 70-те години специалисти на компанията Aramco, която стопанисва Гавар, изчисляват работния му капацитет на около 60 милиарда барела, от които към днешна дата вече са извлечени 55. По онова време Aramco все още е съвместна собственост на Exxon, Chevron, Texaco и Mobil, но впоследствие саудитската държава постепенно изкупува акциите им, превръщайки се в едноличен притежател на акционерния капитал. Днес компанията е известна под името Saudi Aramco, а ръководството й твърди, че Гавар има потенциал от цели 125 милиарда барела. Трудно е да се прецени дали и доколко това твърдение отговаря на истината – вероятно дори самите саудитци не знаят с точност.
Безспорен факт е, че в процеса на добив в Гавар се нагнетяват огромни количества вода, известно е също и съдържанието на вода в петрола от това находище. Дори първокурсниците в нефтодобивните специалности ще потвърдят, че подобни похвати се използват при драстично намаляване на капацитета на дадено петролно поле, а нефтодобивниците от Aramco очевидно имат намерение да пристъпят към още по-драстични методи за принудителен добив, които ще повишат производството от нефтоносния хоризонт, но ще ускоряват изтощаването му. Един от най-големите скептици по отношение на огромните залежи в саудитските находища е Матю Саймънс - шеф на банка в енергийния сектор и специалист по нефтените въпроси. Според него форсираният подход към Гавар е лъжлива пластична операция, която може да доведе само до мимолетно възвръщане на младостта. Въпросът „Какво ще стане след това?” получи достатъчно красноречив отговор от страна на саудитската държава, която обяви Саймънс за персона нон-грата в държавата, в която бе работил дълги години...
Къде всъщност е истината?
Геологът Колин Кембъл, работил за Texaco, BP и Aramco, твърди, че надценяването на находищата не е типично само за Саудитска Арабия. Според него 46% от числата в декларираните от ОPEC ресурси са надути, ако не и умишлено подправени. Бившият високопоставен служител на френската компания Total Жак Лаерер се присъединява към становището на Кембъл, обвинявайки в преувеличаване на представяните пред обществото нефтени ресурси не само нефтодобивните компании, но и държавите-производители. Като потвърждение на неяснотите и спекулациите в тази област се посочва направената наскоро преоценка на завишените разполагаеми запаси на Royal Dutch/Shell. „Огласяването на реалните цифри би предизвикало страхотна паника на финансовите пазари”, отбелязва Кембъл, а Лаерер добавя - „запознатите със ситуацията специалисти не могат да говорят открито, докато не излязат в пенсия”. По мнението и на двамата експерти, петролните компании трябва да прекратят употребата на термини като „доказани запаси”, „възможни” и „разчетни ресурси”, и да преминат към по-реалистични определния като „запаси, които могат да се усвоят за определен срок”. Според тях голяма част от официално декларирания капацитет на находищата не може да бъде усвоена по чисто технически причини, като обемът на тези недостъпни към момента количества нефт често достигат 40% от общите залежи.
Днес големите нефтени компании гледат на критици като Кембъл едва ли не като на терористи, целящи да взривят световната финансова стабилност, но именно така са били приемани и основаните на математически изчисления прогнози на геолога от Shell Марион Кинг Хюбърт, който още през 50-те години предрича, че добивът от находищата в САЩ ще започне да намалява около 1973 година. В началото на седемдесетте в САЩ това продължава да звучи смехотворно, тъй като добивът от 9,6 милиона барела дневно е еднакъв с този в Саудитска Арабия. Хюбърт обаче се оказва прав и спадът започва точно по начина, който той предначертава – днес САЩ добиват едва 3 милиона барела на ден, въпреки доста по-ефективните съвременни производствени методи. Опасността от срив в добивите явно грози и нефтените полета в Мексико, Аляска, Русия, Норвегия и тези в Северно море като цяло. Преди двайсет години изключително важното находище Фортис в британската зона е осигурявало по 500 000 барела дневно, а днес добивът му е спаднал до едва 50 000. Добивът от Прудоу бей в Аляска пък се срива от 1,5 милиона барела през 1988 година до по-малко от 300 000 в наши дни.
Колин Кембъл твърди, че откриването на нови находища бележи своя пик през 60-те години на миналия век, когато нивото на познание в областта на геологията бележи изключителен ръст, а планетата буквално е „изрината до дъното”. Според него днес е практически невъзможно да бъдат открити големи по обем находища - да не говорим за златната 1965 година, когато проучвателните сондажи бележат невероятен успех с разкриването на залежи с общ обем от 66 милиарда барела. За сравнение, независимо от безкрайно по-модерните методи за търсене, през 2002 година са открити само две неособено големи находища, а през 2003 търсещите сонди не са попаднали на нито едно. На практика Тенгиз в Казахстан е единственото голямо ново находище, появило се на нефтената карта на света през последните години. Разбира се находища се откриват, например в дълбоките води на Мексиканския залив и шелфа на Бразилия, но на фона на гореспоменатите нефтени образувания те са скъпоструващи джуджета. В момента в Руската Федерация текат процеси, подобни на тези, през които вече са преминали САЩ - увеличаването на добива не се дължи на откриването на нови, а на повишаването на ефективността в редица стари находища, които не са били експлоатирани пълноценно по време на СССР. Според изготвен наскоро доклад на сибирския филиал на Руската Академия на науките, 60% от всички познати находища в Западен Сибир са на границата на изтощението. Показателна за сериозността на ситуацията бе реакцията на руското правителство, което побърза да засекрети всички сведения от подобен род, а президентът Владимир Путин издаде специален указ, обявяващ нефтените резерви за държавна тайна.
Дали сигналната сирена на петролните скептици не свири фалшива тревога?
Дали целта не е нажежаване на и без това напрегнатата атмосфера на предизвикателства пред човечеството? Конспиративните теории в тази област са безброй, но не бива да се забравя, че първите тревожни сигнали в нефтената област датират още от 1885 година, когато геоложката служба на щатa Пенсилвания, обявява официално, че ”удивителната поява на черната течност е само временно и изчезващо явление”. Забележете – това се случва само шестнайсет години след началото на промишления добив на нефт в този американски щат. Подобни твърдения не са рядкост нито в нефтената история, нито в анализите на състоянието на световните нефтени запаси, но досега винаги, когато ситуацията придобие съвсем безнадежден характер, някъде по света са откривани нови находища. И така до следващата нефтена истерия... Днес, 126 години след грозната прокоба на пенсилванските геолози, нефтът все още не е изчезнал, но все така продължава да тревожи човечеството, пристрастено повече от всякога към облагите от черната течност. И днес „сълзите на дявола” (сполучлив епитет, измислен от самия Рокфелер), чиито произход все още е пълна мистерия дори за най-големите светила в нефтената индустрия, продължават да се превръщат в основа на неземни богатства, на гигантски и противоречиви икономически интереси, на конфликти, войни и страдание. За съжаление никой трезвомислещ човек не е в състояние да отрече реалността такава, каквато тя е днес – дори не толкова скептични като Кембъл и Лаерер анализатори смятат, че евтиният нефт все пак е свършил веднъж завинаги и занапред нещата няма да стават по-розови. Не по-малко вярно е обаче и това, че съществуват учени, за които отговорът на въпроса „Свършва ли нефтът?” се крие далеч отвъд нашите днешни представи. Някъде далеч по-дълбоко.
