fbpx колонката на | твоят Бизнес - списание за предприемчивите българи
Преди дни проведох поредното обучение за поколенията. В залата бяха предимно Y-ци и X-ове, но имаше и две Z-тки. През последните години, по време на тези обучения, разгръщам темата за стойностите на поколение Y и съответно проблемите им с хиксовете, обикновено техни шефове.
Големи притеснения, големи тревоги! Политиците ръсят обиди и арогантност от трибуната на парламента и след това четем, слушаме и виждаме как всички обвиняват медиите. Е, вече в тези дни наистина те се делят на два вида.
Летя си за пореден път по маршрута София - Ташкент, станал ми по-чест от този с трамвая 7-ца от Борово до НДК и си мисля. Понякога отвисоко и отдалече ви се струва, че две траектории се пресичат, но всъщност те са толкова далече, колкото два разминаващи се самолета в небето.
По улиците е пълно с мрачни хора… Нещо трябва да се е случило. Само до преди няколко години по столичната „Витошка“, пък и по главните улици извън София, се срещнаха хиляди усмихнати млади хора, пълни с енергия и желания да успяват.
Може би първото нещо, за което се сещам, когато ме попитат защо съм консултант, е разнообразието. Аз трудно се концентрирам и като цяло ми става скучно от почти всичко и то на петнадесетата минута. В момента съм включен в екип по проект, в който ще имам косвен досег до легендата Стоичков.
Докато бях тийнейджър, пък и в годините след това, всички страховити истории бяха свързани с извънземните – идват, нападат ни, нас, хората, някои ги изяждат, а с други се забавляват. Всички те обаче грозни, малки, с едни щръкнали антени вместо уши и големи разкривени уста. Е, досега не се появиха.
Никога не съм обичал празниците, които се празнуват от всички по едно и също време. Истерията, че трябва да бъдем по-по-най и да ни е весело в точно определен ден и час, за мен е напълно излишна. По-добре ежедневието ни да е празник.
От десетина години насам това е на всеки празник – електронните ни пощи се пълнят с безвкусни картички със скучни на тях картинки, които не казват нищо, а точно обратното – трием ги веднага, без дори да сме ги погледнали.
Седя на дивана, пия вино и гледам новия филм за Ботев. Въпреки, че не e моят филм, не е моята игра или поне на голяма част от актьорите, все пак се радвам, защото последният филм за Ботев е правен 1968 г.
Стоя си чинно на кръстовище в чужбина и чакам да светне зелено, за да премина и чувам до мен глас на познатия ми чист български език: „Ей сега ако си бяхме у нас, в България, отдавна да съм сме минали…“ Човек, относително добре облечен, с чанта диагоналка, златен тежък часовник, къса подстрижка и ск