Когато видях паркираното Ферари през заведението, си помислих - „Хайде и този показва мускули“. Обаче сбърках – Ферарито не беше негово. Оказва се, че в спорта никой не демонстрира показни мускули, а просто се бори за да успява, без да се натрапва. На фона на морските вълни и музиката от летния бар Хасиенда в култовото село Лозенец, с пясъчни крака и плажно облекло, разговаряме за сериозни неща с Димитър Тодоранов. Един мъж преди 40-те, който в последно време нашумя със създаването на комплекс Хасиенда, големия завой в живота си да напусне работата си на Уолстрийт, където е бил консултант в инвестиционна консултантска компания и да се върне в България, и огромното му желание да направи нещо смислено за масовия спорт у нас (Димитър е първият ни европейски шампион по карате). Човек на бизнеса и треньор на националния отбор по карате, той е дисциплиниран, сдържан, видял е 2 и 200, внимателен е към околните и най-важното – гледа с позитивизъм към всичко. Убеден е, че само така нещата се случват.
Ще започна със стандартния въпрос - защо се върна? - Човек има период, в който преосмисля живота и си задава въпроса дали да продължи да бъде бъде полезен само на себе си? Така беше в САЩ – там развиваш кариера, изкарваш пари, но не можеш да направиш нищо съществено, освен да увеличиш банковата си сметка.
Някак не звучи много реално да напуснеш парите...Трябва страхотна сила за това... - Не е така. Аз и в спорта никога не съм търсил комерсиалното, успехите не са били самоцел. Връщането ми е малко емоционално, но все пак обмислено решение. Просто исках да започна собствени проекти.
И от Уолстрийт дойде в Хасиендата на село Лозенец...? - Аз и тук имам бизнес, представител съм на американски фирми за хранителни добавки. Имам и други идеи. Този проект в Лозенец от закачка се превърна в бизнес. Но виж, не съм само аз с такова мислене. Имам приятели, които разсъждават като мен. Уолстрйт не е като от филмите - на практика това е една скучна работа.
Сега развенчаваш мита за Уолстрийт и обезверяваш всички онези млади хора, които искат да отидат там...? - Ами не е като във филма...На практика ставаш в 4.30, ако отидеш на фитнес е супер. В 7 ч. си на фирмена среща и така е до 11 вечерта, спиш по 4-5 часа и това е... Включвал съм алармата на телефона си, защото заспивах в метрото, докато се прибирах и няколко пъти съм изпускал спирките. И накрая и парите не са огромни. Данъчната система в Америка е много сериозна и половината пари отиват за данъци. Младите хора, които искат да отидат да работят във фирми, работещи на Уолстрийт, има какво да учат 7-8 години, след това става рутинна работа.
Има ли условия за правене на бизнес в България? - Аз казвам, че каквото мислиш, това се случва. Дойдох с нагласата, че има. В началото доста хора ми казаха че това или онова няма да стане, дори и за проекта в Лозенец, а той взе, та се случи. Мисля, че в България има много повече възможности да правиш собствен бизнес и нещо значимо, отколкото в САЩ. Ето пример - проекта с инсталацията на огромния роял, който ще поставим на носа на залива - там няма как да стане. В Щатите щях да се издигна още, да стана някакъв продукт мениджър и на 60 години да се прибера в България, уморен от живота и какво ще кажа на моите бъдещи наследници...?
Не звучи ли като клише „аз искам да направя това и да го оставя за поколенията?
- Е, разбира се, че искам да изкарам и пари, защото иначе ще е против всякакви правила на бизнеса. Да, от роялът няма да мога, но ще е свързано със създаване на зона за изкуствата в Лозенец. Това малко ли е? На този залив беше плато, когато дойдохме, а сега хората се разхождат тук.
Живеем в бурни времена и май няма решение засега? Къде е оправията? - Може да звучи пак малко идеалистично, но първо всеки трябва да оправи сам себе си. Да се стегне да работи, да мисли положително и градивно, да вярва, че ще му се случи нещо хубаво, да ходи на работа зареден, въпреки, че може би взима 500 лв. Ще направя пак паралел с Америка – аз една година работех на три места и парите едва ми стигаха за наема и консумативите. За първи път отидох на кино в Ню Йорк на четвъртия месец, в ресторант стъпих след една година. Мисля, че българите са негативни хора. Има една приказка „Много хубаво не е на хубаво“. Защо да е така? Напротив – на хубаво е! Също така има голяма доза завист, която и аз, самият усещам. Мисля, че да си позитивен ми помага много.
Но държава не може да се управлява с твоя или моя позитивизъм...? - О, да. Аз ти казах по отношение на всеки един човек поотделно. Иначе големият проблем е, че не се обръща внимание на малкия и средния бизнес. Бюрокрацията убива. Електронното правителство би оправило много нещата. Аз губя много време и енергия, когато отивам в администрацията. Нужно ли е..?
Къде виждаш силата на България, като правиш паралел с други държави? Силата на България е в туризма, това което сбъркахме преди време е, че не заявихме какви клиенти искаме да дойдат. Трябваше да им направим и подходящи места. Тази природа, която имаме, я продаваме много евтино. Нужно е да се събори всичко и да се почна отначало, което е невъзможно, късно е.
И си оставаме евтината дестинация? - Лошото е, че нямаме културен туризъм. Няма концепция, в която да създават маршрути, на които да се прави конкретна реклама. Когато попитах мои заможни приятели от Москва и Лондон какво си говорят за България, единият ми каза - „Ами ние в Москва не си говорим за България. От региона най-много стигаме до Черна Гора. В България ходят бедни туристи“. За съжаление не се направи нищо целенасочено за туризма.
Какво би казал на един млад човек, който сега завършва мениджмънт или икономика. Накъде да потегли? - Бих му казал да си намери работа в Лондон или Ню Йорк, да поработи пет години и да се върне. Защото опита, които ще натрупа там и дисциплината, която ще научи, са голяма школа. Там е казарма. Но тук е неговото място.
Би ли се включил в голямата политика? Аз съм се включил вече, но нямам огромни амбиции (бел.ред. - участва в ПП ГЕРБ). Политиката ти дава лостове, с които може да се променят някои неща. Аз съм спортист и имам сериозни виждания върху развитието на масовия спорт в България. Прекалено много пари се отделят за олимпийски спортове. Не може да дадеш два милиона за някой, който се класира на 12-то място и в същото време да тренират 40 хил. деца карате и бюджета на федерацията да бъде 100 хил. лв. Например, бюджета за каяк е 5 млн. лв., а гребат 20 деца.
Това е въпрос на лобита... - Ето, затова искам да вляза в политиката!
Смяташ ли, че могат да се разбият тези лобита? - Да, категорично. Вярно, че олимпийските спортове изискват средства, но трябва да се направят приоритети на държавата. Равностойно ли е да дадеш милиони за осмо място на Олимпиада, а в пъти по-малко за да са здрави децата, да се научат на дисциплина и спорт? В училищата няма никакви удобства за спортуване - вече не можеш да накараш едно дете да отиде в студена зала, както сме били ние. Тази идея е напълно постижима, да не говорим, че като имаме по-здрави деца, подобряваме икономиката, ще имаме здрави хора по-нататък. Има проучвания, че едно здраво дете, когато порасне, тежи на държавата като здравно осигуряване 50% по-малко. Нужно е да се направи проучване, за да се видят кои са най-масовите спортове и да има бюджет в министерството за тях, но като бъдат указни конкретно кои са те. Мисля, че в тази област мога много да помогна, имам поглед как се случват в Америка нещата. Знаеш ли, че там, ако си по-добър спортист, вратите на много университети са отворени за теб.
Какво е общото между Уолстрийт и спорта? - Повече мениджъри там са били добри спортисти. Подбудите, които карат един спортист да печели, са същите и на Уолстрийт. Там всичко се взема лично. Аз научих много неща, но никога не успях да се привържа емоционално. Ходенето в офиси не е моето аз.
Коя е котвата, което те държи в България? - Това, че мога да правя нещата, които искам, имам свобода, имам избор, тук са и близките ми. Имам приятели, шефове на големи компании в чужбина, които ми казват – чакам да дойде 15-ти август и да дойда на морето при теб. Заслужава ли си да живееш само заради две седмици ваканция?
Кой е твоят крайъгълен камък? - След един сериозен инцидент в Бразилия през 98 г. когато оживях (бел.ред – след инцидент на сърф, реброто пробива бъбрека му и загубата на кръв е огромна). Това промени живота ми. Видях белия тунел и когато се върнах и можех вече да възприемам нещата около мен, помня и до ден днешен, че лекарите, които идваха при мен ухаеха на кафе. Казах си – ето, те са се събудили, разходили са се, седнали са някъде да пият кафе. Ако оживея, искам само да ходя и да се радвам на малките неща. И това си го напомням много често!
интервю на Ина Георгиева
