Четейки Марио Леви попиваш дори това, което смяташ, че те е подминало. Скролвайки в Инстаграм (да, и там присъствам!), не само в новия “пенсионерски клуб” Фейсбук, ми попаднаха снимки на Принцовите острови с курортисти по бели ленени панталони, капели и безгрижен вид, олицетворяващ Dolce far’niente и тогава ми изскочи една фраза от “Истанбул беше една приказка” – “Хората мислеха, че притежават острова, но всъщност той притежаваше тях””.
Винаги ме е впечатлявала илюзорността на притежанието, особено в бизнеса.
Доколко реално собственикът притежава бизнеса или всъщност бизнесът го притежава? Веднага може да се опонира, разбира се. Собственикът винаги е в състояние да продаде бизнеса си, тогава е ясно кой, кого притежава. На пръв поглед това е така, юридически е ясно, но действителността невинаги е такава, каквато изглежда. В голяма част от случаите собственикът е толкова привързан към бизнеса си, че може спокойно да го сравним с Прометей, който е прикован за скалата. Така са и голяма част от създателите на бизнеси в България - и те са приковани към своите компании, и от тях орела — новата реалност, кълве и къса от живата плът парчета месо.
Емоционалните окови дори са по-устойчиви и от финансовите. В последно време все по-често се срещам със собственици, които отдавна са си надвили над масрафа, постигнали са в материален план това, което са искали, вече материално са готови да се пенсионират и да обикалят из широкия свят, но са първи на галерата, гребат с всички останали, даже дори да нямат вериги.
Не един и два български собственици са отхвърлили оферти за изкупуване на техния бизнес и сега се тюхкат - защо не го продадох, защо не се освободих от това?!
Истината е, че когато си създал нещо и го мъчиш още и в момента, стойността за теб е много по-голяма отколкото за одиторите и потенциалните купувачи. Те купуват резултат и присъствие на пазара, те не купуват целия огромен товар от решени проблеми, кризи, безсънни нощи и всички останали премеждия, през които е преминато. Това никой не го вълнува. Много е важно от време на време да разтоварвате самосвала с емоционална обвързаност, защото той наистина тежи и обикновено е една от основните причини за това даден бизнес да не върви достатъчно добре.
Същото е и с новите служители - тях не ги вълнува какво е било, какви ядове сте имали през 1997, 2002, 2009-а и дори 2022-ра. Те искат да знаят какво се случва и какво ще се случва с тях, като част от тази компания. Когато им обяснявате какво е било, независимо дали сте служител от 10 години или собственик, вие им изглеждате като стара мома, спомняща си младостта. Никой не го вълнува миналото и ако искате да сте готин и як пред новите млади служители, говорете само за това, което предстои. Всичко по-старо от една-две години, е безкрайно старо и е годно само на по чаша ракия или вино по време на тиймбилдинг, и то в умерени количества.
Кога трябва да се откажем, кога трябва да се махнем, кога трябва да се разделим с тези, с които сме започнали?
Да преотстъпим или да продадем бизнеса на адекватна цена, а не за толкова, колкото си въобразяваме, че той струва. Отговорът със сигурност не е еднозначен, но със сигурност част от него се крие в това, да скъсате веригите, да станете от галерата, да погледнете на бизнеса си отстрани без емоцията по годините. Младост, постижения, разрастване и провали - всичко това може да опишете в мемоари. Емоциите ни пречат най-много да спрем да наливаме грешни пари в губещи бизнеси и да пресушаваме успешните ни такива. Да държим фирмени скелети в гардеробчетата в съблекалните, отдавна ненужни служители, отдавна ненужни практики и губещи клиенти.
Помислете дали емоцията в бизнеса не ви пречи повече, отколкото да ви помага!
