fbpx 5000 години без нефт | твоят Бизнес - списание за предприемчивите българи

5000 години без нефт

 Кадафи идва на власт с безкръвен атентат през 1969 г. и остава на трона си досега. Пълководецът демонстрира агресивната си природа, като безскрупулно извива ръцете на нефтените компании, произвеждащи ценната суровина в неговата държава и успява в продължение на четири десетилетия да манипулира света с ексцентричните си желания. Краят обаче е видим...

Картината на унищожени бойни машини по удивителен начин напомня тези места преди повече от 60 години, когато хиляди танкове кръстосват засипаните с пясък скали на Либия по време на Втората световна война, а в пустинята се води титаническата битка между англичани и германци. Именно там най-накрая е разбита войската на Ромел, постоянно изпитваща недостиг на гориво. Когато стрелките на индикаторите за гориво показват почти нулева наличност, никой не предполага че на стотина километра от мястото на битките се намират едни от най-големите световни находища на нефт.

Десет години след края на Втората световна война, на Либия все още се гледа като на място с нищожно значение за световната икономика. За създаването на рядко населената държава съвсем произволно са обединени три провинции, а ръководствдото и се поверява на престарелия Идрис, който няма никакво желание да бъде крал. Веднъж той дори написва писмо с което се отрича от престола, но вождовете на племето които населяват пустинята го връщат на трона. По тово време Либия е една бедна страна с пустинни земи, а експортните и продукти се свеждат до един вид трева, която се използва при производството на банкноти и ръждивия метал останал от танковете, камионите и всевъзможното въоръжение на германската и английската армии изоставено в пустинята.

В средата на петдесетте години обаче у множество геолози се появяват подозрения че страната разполога със запаси на нефт. За да се стимулира търсенето и разработването на находища, през 1955 година е приет либийски закон за нефта, който предоставя на различни компании множество малки концесии и изисква по-ниски отчисленията за държавата. Либийският министър на нефта смята че Либия «не трябва, по примера на Ирак, Саудитска Арабия или Кувейт да се окаже в ръцете на една нефтена компания». Така множество малки независими фирми насочват към страната – алчни за нефт, те не разполагат с други находища и не е нужно да балансират добива с останалите си находища, както се налага при по-големите компании.

Стратегията сработва. Още при първия «рунд» от преговори през 1957 година седемнайсет компании удовлетоворяват изискванията за 84 концесии в трудните за работа либийски условия – страната например все още няма телефонни връзки с останалия свят и ако някой трябва да позвъни в САЩ например, е нужно да лети до Рим. Геолозите се сблъскват с проблеми които не срещали никога дотогава, като например трите милиона мини останали от Втората световна война. По тази причина в началото много от са ранени, а други загубват живота си. За целта компаниите се принуждавата да създават фирми по обезвреждането им и наемат германци, да ги обезвредят.

Първите резултати разочароват и скоро настъпва униние. BP дори се отказва от търсенето, когато Standard Oil of New Jersey (Exxon) откриват нефт. Ентусиазмът който последва води до откриването на 10 големи находища до 1961 година и Либия вече се превръща в износител на нефт. Страната притежава значителни предимства пред нефтодобиващи страни от Близкия изток, тъй като не е нужно той да се пренася през Суецкия канал или покрай нос Добра Надежда. През 1965 година Либия е шестият в света производител на нефт, а през 1969 година добивът и дори надминава този на Саудитска Арабия.
С огромния приток на пари обаче в Либия бързо се развива и корупцията, а нефтените компании са принудени да плащат подкупи по цялата административно-чиновническа верига. Огромните доставки на нефт пък заемат празнините освобедени по това време от Съветския нефт.

Либия излиза в центъра на световната сцена

През 1969 г. Либия вече доставя висококачествен нефт за Западна Европа, задоволявайки една трета от потреблението на Стария континент. Либийската суровина съдържа малко сяра и значително количество бензинови фракции, което на свой ред означава, че преработката и рафинирането й изискват по-ниски разходи от страна на компаниите. Либия става още по-привлекателна като източник на нефт след затварянето на Суецкия канал и петролопровода Таплайн през 1970 г., а минималните разходи за транспортирането на либийския петрол (по краткия средиземноморски път с танкери или с петролопровода до Италия) до Европа е изгода, която дразни неимоверно апетитите на нефтените компании.
Както вече споменахме по-рано, либийците отдават проучванията на находищата си основно на независими компании, повечето от които нямат други кладенци и се стремят да добият максимални количества в северноафриканската държава. От този тип предприемачи е и първият западен бизнесмен, добрал се до либийските находища - небеизвестният Армънд Хамър с неговата Occidental. С течение на времето тази компания се превръща в най-големия нефтодобивник в Либия, изпреварвайки значително навлизането на големите в бизнеса в тези петролни полета.

Самият Хамър е странен по характер, брутален и безскрупулен бизнесмен, натрупал капиталите си от добив и търговия на суровини от Русия още в първите години на социализма там. Той не познава морални задръжки и делови правила - продава руски нефт на Германия още през 20-те, когато всички я бойкотират и се настанява трайно в Либия през 60-те години, изстисквайки 100% от приходите си от безогледната експлоатация на находищата в либийската пустиня. За да си осигури благосклонното отношение на либийския крал Идрис, Хамър участва в изграждане на инфраструктурни проекти, дава най-добри оферти по търговете и строи доста евтини за краля селскостопански и промишлени обекти. Вследствие на тези маневри, Хамър може да точи колкото пожелае и се превръща в основен фактор за пренасищането на пазара с нефт по това време.

Но и неговото спокойствие си отива на заветната дата първи септември 1969 г...
На този ден група от млади офицери начело с Моамар Кадафи извършва преврат и сваля крал Идрис от трона му, изпреварвайки намеренията на друга немалобройна група либийски офицери, които също тайно планират насилственото детрониране на краля. С този си ход Кадафи излиза на една крачка пред бившите си началници и хваща здраво нещата в ръцете си. Младият харизматичен офицер отдавна е настроен “антиимпериалистически” и също толкова отдавна смята да използва огромното нефтено богатство за налагане на нов ред в страната. Както се оказва по-късно, не само в нея...

Кумирът на Кадафи е Насър. Новият либийски ръководител не смята, че за домогването до властта е необходима непременно успешна политическа кариера и избира пътя през военната академия. Подобно на Насър, Кадафи е природно надарен конспиратор, ексцентричен и непостоянен в своите мнения и настроения, люшкащ се между внезапната еуфория и дълбоката депресия. Не му липсват и амбиции на вожд – Кадафи не се притеснява да обяви държавата Израел за "Враг Номер 1" и си поставя за цел да се превърне в обединител на арабите. Още с идването си на власт, Кадафи ликвидира американските и английските бази в страната, изгонва множеството живеещи в Либия италианци и закрива католическите църкви като преди това разпродава имуществото им. Оказва се забележително ловък и в пазарлъците с петролните компании, успявайки за извънредно кратко време да промени коренно статуквото на нефтената промишленост в страната. Особено важна роля в тази нова политика изиграва назначеният от Кадафи за министър-председател на джамахирията Сюлейман Маграби - ерудиран и добре образован човек с докторат от Университета във Вашингтон, но едновременно с това агресивен, необуздан и сприхав като характер. Показателен по отношение на последното е навикът на Маграби да ходи с автомат на преговорите с петролните компании...
Невъздържаното и арогантно поведение на новодошлите революционери стряска всички в този бизнес. Петролните компании се плашат от хората на Кадафи, а страните-производителки на петрол направо треперят пред мисълта за евентуалните последствия от действията на либийските хулигани.

следва продължение