Един от ранните ми спомени от болницата, в която работеше баща ми – още по времето на развития социализъм, беше разказваната през смях от лекарите история за медицинска сестра – ромка. Жената получила апартамент от държавата, след което го продала и съпругът й купил Мерцедес на старо. След това семейството нямало къде да живее, но пък сестрата идвала с Мерцедес на работа. Изобщо, битът на нашите братя-роми по онова време предизвикваше снизходителна ирония. Гледката на коптор със сателитна чиния и цветен телевизор се коментираше с изрази като „на гол тумбак чифте пищови”, или пък „циганска работа” – това не беше ерата на политическата коректност. Но кога „циганската работа” се превърна в норма за българското общество? Кога стана обществено приемливо да се понасят лишения, за да се демонстрира несъществуващо благополучие, вместо да се понасят лишения, за да се инвестира в създаването на реално богатство? Струва ми се, че можем да търсим пряка връзка между възникването на странния капитализъм, в който живеем в момента в България, неразбирането на стойността на парите, и липсата на обществена санкция спрямо парвенюшките демонстрации на благосъстояние, които са навсякъде около нас.
А може би правилният отговор на тези въпроси е, че винаги сме били такива
Поне на това мнение, изглежда, е бил Иван Хаджийски през трийсетте години на миналия век. В „Оптимистична теория на нашия народ” той описва как „...когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.... Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата?”
Звучи познато, нали? Все пак, привържениците на „поддържането на ранг чрез харчене” могат да се обосноват с аргументи, подобни на героя на Достоевски от „Играчът” – че парите са им нужни за самите тях и те не считат себе си за допълнение на капитала си, нито се чувстват задължени да пестят заради децата си. Въпрос на личен избор (като приведох примера с Достоевски ми стана приятно, че подобни модели на поведение не са български патент). Но този тип харчене не е единственият у нас масово разпространен навик, странен от гледна точка на капиталистическата логика. Още по-объркващ за мен лично, е всекидневният отказ на много хора да осмислят собствеността си като капитал и да работят за нейното увеличаване. При това нерядко става въпрос за хора, които не разполагат с достатъчно пари, дори за да съхраняват някаква привидност на благополучие. Класическият пример за такъв отказ е поведението на много собственици на апартаменти в стари блокове и кооперации. Нямам преки наблюдения върху други градове в страната, но цяла София носи белезите на общество, в което най-трудното нещо е 10 души да се разберат помежду си за действия от взаимна полезност.
„Добре де, а какво правите с тези фасади? И защо не поддържате входовете по-добре? Собствениците не разбират ли, че така губят пари?” – пита унгарецът Андраш, който в същия разговор премина през колите и стигна до жилищните сгради. И пак нямам какво да му кажа, въпреки че вече малко ме дразни. Те пък, в Унгария, да не са много добре?! Но, очевидно, българските собственици или не разбират, че губят пари, или са ексцентрични милионери, които живеят в 60 квадрата заради тръпката, или просто не могат да се разберат със съседите си за няколко елементарни неща. Например, че ако фасадата на сградата е добре поддържана, входът е чист, сградата е с добра изолация и покривът не тече, стойността на имотите им автоматично ще се увеличи, при това със съществена норма печалба върху първоначалната инвестиция.
Особено при наличието на грантово и кредитно финансиране за енергийна ефективност.
Или че санирането на цяла сграда води до 70% енергоспестяване, докато санирането на един апартамент – до максимум 30%. Или че ако живеещите в сградата поверят на един мениджър управлението и плащането на сметки към доставчици на комунални услуги, това би могло да доведе до съществени отстъпки в цените на топлофикация, електроенергия, стационарни и мобилни телефони, кабелни телевизии, и интернет. Няма да стигам до осъзнаването, че ако се оправят и тротоарите и улицата, всички ще спечелят още повече и че собствениците на имотите биха могли да поискат тази услуга от районния си кмет – такова гражданско поведение, изглежда, предполага следващ етап на обществено развитие. Ако причината такива неща да не се случват масово в София е, че софиянци са ексцентрични милионери, добре. Ако обаче е комбинация от неразбиране и неспособност на няколко съседа да се разберат помежду си (каквато много добре знаем, че е), това означава, че съседите сме си... изключително скъпи, в буквалния смисъл.
Ще си позволя хипотезата, че икономическата власт, упражнявана посредством множеството индивидуални финансови решения от всекидневието, е поне толкова значима като краен ефект върху обществото ни, колкото действията на централната власт
Следователно, заложените в голяма част от българите нагласи към парите и формираните от тези нагласи устойчиви ирационални модели на икономическо поведение са първичен фактор от огромно значение за конкурентноспособността на икономиката ни и за жизнения стандарт на обществото ни. Не се наемам да дам прогноза за съвкупните количествени ефекти на тези ирационални модели върху обществото ни – подобна задача със сигурност би изисквала много по-систематично и задълбочено изследване от настоящия микс от лични наблюдения и христоматийни текстове. Но интуицията ми е, че в България няма да има модерни капиталистически отношения и няма да се превърнем в страна от първия свят, докато не се променят някои основни и устойчиви нагласи по отношение на парите и тяхната стойност.
статията е продължение от www.tbmagazine.net/statia/blgarskata-etika-i-dukht-na-khedonizma.html
