„Зациклил съм.“ „Нямам никакъв живот. Изтощен и преуморен съм.“ „Никой не ме цени истински. Шефът ми си няма идея на какво съм способен.“ „Не усещам някой да има особена нужда от мен – нито в работата, нито по-малките или вече порасналите ми деца, нито съседите и хората от общността, нито пък съпругата ми, ...освен да плащам сметките.“ „Чувствам се объркан и обезкуражен...“ „Просто не изкарвам достатъчно, за да вържа двата края. Никога не успявам да изплувам.“ „Може би просто не притежавам това, което се изисква.“ „От мен няма никаква полза.“ „Чувствам се празен отвътре. Животът ми няма смисъл, нещо липсва.“ „Ядосан съм. Страхувам се. Не мога да си позволя да си загубя работата.“ „Самотен съм.“ „Стресиран съм, всичко е спешно.“ „Контролират ме постоянно и се задушавам.“ „Или ти забиват нож в гърба, или ти се подмазват... Писна ми!“ „Отегчен съм – просто броя часовете, които трябва да съм на рабо¬та. Повечето от удоволствията ми са извън работата.“ „Скъсвам се, за да си изпълня квотата. Натискът за резултати е неве¬роятен. Просто нямам времето или ресурсите да свърша всичко.“ „Със съпруга, която не ме разбира, и деца, които не ме слушат и не се подчиняват, атмосферата вкъщи не е по-добра от тази в работата.“ „Не мога да променя нещата.“
Това са гласовете на хората на работното им място и вкъщи – гласо¬ве на милиони родители, работници, служители в сектора на услугите, мениджъри, професионалисти и изпълнителни директори по целия свят, които се борят, за да се справят в новата реалност. Болката е лична и дълбока. Вие самите може би се свързвате с много от тези изказвания. Както отбеляза веднъж Карл Роджърс : „Най-личното е най-общо“.
Разбира се, някои хора са ангажирани, допринасят и са изпълнени с енергия, когато са на работното си място..., но те са твърде малко. Когато говоря пред големи аудитории, често задавам въпроса: „Колко от вас смятат, че огромното мнозинство от служителите във вашата организация притежават много повече интелигентност, талант, спо¬собности и творчество, отколкото настоящата им работа изисква или позволява?“ Почти всички вдигат ръка и това се повтаря по целия свят. Приблизително същият процент от хората признават, че са под огро¬мен натиск да постигат повече с по-малко. Само си помислете за миг. Хо¬рата са изправени пред ново и нарастващо очакване да постигат повече с по-малко в един ужасно сложен свят и въпреки това не им е позволено да използват значителна част от своите таланти и интелигентност.
Тази болка най-ясно и практически се проявява в неспособността на организациите да се фокусират и да реализират своите най-важни прио¬ритети. Използвайки това, което във „ФранклинКови“ наричаме Въпрос¬ника хQ (Коефициент на реализация) , социологическата агенция „Харис интерактив“ (създала известното проучване „Харис“) наскоро направи анкета сред 23 000 американски жители, наети на пълен работен ден в ключови индустрии и в ключови функционални области. Вижте някои от най-шокиращите им открития:
- Само 37% казват, че имат ясно разбиране за това какво тяхната организация се опитва да постигне и защо. - Едва 1 от петима души се вдъхновява от целите на екипа и на ор¬ганизацията. - Едва 1 от петима твърди, че има ясна връзка между собствените му задачи и целите на екипа и организацията. - Само половината са били удовлетворени в края на работната седми¬ца от работата, която са свършили. - Само 15% чувстват, че тяхната организация им дава пълни възмож¬ности да реализират ключови цели. - Само 15% чувстват, че работят в атмосфера на високо доверие. - Само 17% чувстват, че тяхната организация насърчава откритото общуване, което уважава различните мнения, и резултатът от това е, че се раждат нови и по-добри идеи. - Само 10% чувстват, че тяхната организация държи хората отго¬ворни за резултатите. - Само 20% напълно се доверяват на организацията, за която рабо¬тят. - Само 13% имат работни взаимоотношения, отличаващи се с високо доверие и сътрудничество с други групи или отдели.
Ако един футболен отбор имаше същите резултати, то само чети¬рима от единадесет играчи на терена щяха да знаят кой гол е вкаран от техния отбор. Едва на двама от единадесетимата би им пукало. Само двама от единадесетимата щяха да знаят на коя позиция играят и какво точно трябва да правят. И всички играчи, с изключение на двама, щяха да се състезават срещу собствените си съотборници, а не срещу против¬никовия отбор.
Тези данни са отрезвяващи. Те отразяват и личния ми опит с хора и организации от всякакъв вид по целия свят. Въпреки целия ни напредък в сферата на технологиите, иновациите в продуктите и световните пазари, повечето хора не процъфтяват в организациите, за които ра¬ботят. Те са неудовлетворени, обезсърчени и нямат вдъхновение. Не са наясно с това накъде върви тяхната организация, нито кои са главните є приоритети. Затрупани са с работа и са разсеяни. И най-важното – ня¬мат усещането, че могат да променят кой знае какво. Можете ли да си представите личната и организационната цена на това, че компанията не успява да ангажира изцяло страстта, таланта и интелигентността на своите служители? Тази цена е далеч по-висока от всички данъци, так¬си, лихви и трудови разходи взети заедно!
Откъсът е част от книгата 8-ят навик на Стивън Кови, Превод: Ирина Горялова ISBN: 954-474-591-2, Страници: 472, Цена: 25,00 лв (м.к.), 40,00 лв (тв. к.)
Стивън Кови е автор на редица забележителни монографии, включително световния бестселър „Седемте навика на високоефективните хора“. Д-р Кови е посочен от списание „Тайм“ като един от 25-те най-влиятелни американци и е удостоен със седем почетни докторски титли.
