Пристигнах от Разград в един хотел с винарна близо до Шумен, за обучение на компания от агросектора. По пътя, докато шофирах, се наслаждавах на полята наоколо – къде засети с пшеница, къде с рапица, а някъде се виждаха все още покълващи слънчогледи и царевица. Ако преди да започна активно работа преди година с фирми от този сектор се радвах единствено на цветовете – яркото жълто на полето с рапица или наситения зелен цвят на кълновете пшеница сорт Авиньон, то сега, като погледна към полето, виждам съвсем друго. Виждам надеждата за добра реколта, очакването на дъжд и едновременно страха от щуреца и малкото насекомо хоботник.
Виждам очите на Орхан, земеделец от Делиормана, с неговите тревоги и надежди за добра реколта. Появява ми се целеустремения поглед на неговия съсед Йосиф, който на част от нивите експериментира всяка година с нови технологии и подходи в обработката на земята. Виждам тревогите на земеделците пред неясното, произтичащо от политиката на Тръмп, бъдеще и дали освен кораба с хиляди тонове рапица, пристигнал от Канада, ще има и други, дали войната в Украйна най-накрая ще спре. За мен вече полята не са просто земя и красива гледка, а много повече – добре познат бизнес и най-вече хората, които стоят зад него, обработват земята и хранят както нас, така и себе си от нея.
Минавайки по някой горски, виещ се път и виждайки трупи край него, в съзнанието ми проблясва разговорът с проф. Живков, председателя на БКДМП, за полезността на грамотната сеч. Пред мен изникват образите на служителите и собствениците на дърводобивните компании, които са мои клиенти, а не така широко разпространената тема за мафиотски незаконни сечища. В тези трупи виждам произведени мебели, представени с гордост на изложението в Милано, виждам спокойните за заплатите си работници в Търговище и Ямбол.
Пред погледа ми е много повече от отсечени дървета и поклащащи се класове, и така е почти навсякъде. Зад всяка ограда или зид на цех бушуват тревоги и надежди, има стремеж към по-добро и към достигане на нови висини. Зад оградата на мандрата виждам овцете и тревожния поглед на животновъда, който се чуди какво да прави с тях и дали да не продаде цялото стадо в Румъния и да се отърве веднъж завинаги от тази мъка.
Защо пиша тези редове?
Защото, ако не виждаме в дълбочина нашите клиенти, сме загубени след няколко години, и това е независимо с какво се занимаваме. Знанията и добрата комуникация няма да са достатъчни. AI е и по-вежлив от нас, и по-знаещ, и ако земеделците в момента гледат YouTube канали на агрономи и техни колеги земеделци от Русия и Украйна, и дори от България (заради езиковите ограничения не са преминали океана), то след още 5 години ще се съветват с AI относно пръскането и торенето, пък било то ефективно или не. Това, което ще остане да се цени, е влизането в чуждите обувки и усещането на малките камъчета, които убиват клиента.
За мен дълбочината в разбирането на бизнеса, поемането на премерени рискове от една страна, но и емпатията към клиента от друга, са единственото, което ще ни задържи над ватерлинията, въпреки технологичното цунами, което ще ни връхлети. Ние няма как да сме по-добри от роботите и изкуствения интелект, няма как да тичаме заедно с тях по една писта. Нашата задача е да тичаме на друг стадион и да няма сравнение между нас и тях, клиентът ясно да прави разликата какво му давате Вие и какво му дават машините, и да си каже, че двете са несравними, имат своите предимства и съответно не се припокриват.
Човешкият акъл, колкото и глупаво да звучи, ще девалвира, тъй като ще е лесно достъпен и срещу някое друго евро ще получавате толкова информация и така структурирана, както никога досега, но зад тази информация няма да има емпатия и съпричастност към проблемите, няма да има съчувстващ поглед. Затова се научете на човешкото в отношенията и в комуникацията, за да не се наложи да се състезавате на стадион, който не е ваш и на който нямате шанс да победите.
