За мнозина двете думи означават едно и също нещо.
Да, ама не!
Общуването е нещо, което идва по рождение. Функция на темперамент, възпитание и характер. Без значение дали човек е екстроверт или интроверт, флегматик или холерик или какъвто и тип характер да има, всеки общува от първия до последния миг на живота си. С близките си, с приятели, колеги и непознати. Това става по естествен, някой ще каже инстинктивен начин. И най-често се влияе силно от емоциите. Неслучайно днес се говори много за емоционална интелигентност (за нея – друг път ще говорим).
Виж, комуникацията е нещо по-различно. Ако общуването често е спонтанна дейност, комуникацията има определени параметри, които човек следва да познава и използва.
Първо: комуникираме с ясна цел. Всъщност две главни цели, които обединяват всички други. а/Споделяне, търсене или изясняване на информация. б/Убеждаване, влияние или ангажиране. Общуването може да е безцелно бръщолевене, емоционален изблик на радост, тъга, гняв или страх. И когато емоциите владеят, логиката остава на втори план.
Второ: комуникацията се свъзва с конкретни умения. а/Активно слушане и разбиране. б/Умения за задаване на въпроси. в/Използване на езикови прийоми като „ключови думи“, методите 2:1, 1;1 и др. г/Висши умения за презентиране и въздействие, „storytelling“, троен принцип, структуриране и др.
Трето: горните умения не са вродени. Някой ще каже, че има сладкодумни хора. Да, има надарени с някое качество, но никога с всички. С други думи, ако човек иска да комуникра успешно, трябва да учи и придобие такива умения. Ето ви един пример. Всеки държавен глава през последните години започва мандата си с несвързана реч и мънкане, а с времето (и съветници и тютори зад кадър) става „изпечен“ оратор и започва да говори убедително, че понякога дори го избират повторно.
Да се върнем на примера с двете приятелки от историята от предната статия (може да видите тук)
Когато едната е съсредоточена в работа, тя очаква комуникация с професионална цел, а не общуване – това, разбира се е свързано и с характера. Правилното е първо да се поиска разрешение за прекъсване, да се каже темата на обсъждане и едва после да се комуникира.
Когато се изпраща имейл с няколко думи, получателят често или не разбира посланието или обратно – прочита повече от написаното. В случая отговорът подсказва, че краткият текст е възприет като заяждане и в резултат емоциите се нагорещяват. Правилното е имейлите да съдържат определени точки: какво точно се иска, от кого, какви са опциите при невъзможност за изпълнение. Понякога дори трябва да се вземат предвид културни или манталитетни особености и дори индивидуални различия в характерите, за да се постигне ефективна комуникация.
В заключение. Мила и Надя намериха решение. Вече работят в различни компании. Може би един ден ще се научат да комуникират ефективно. Засега все още са приятелки, но докога?
