Не помня кое точно в сентенцията от заглавието ме е вдъхновило, но твърдо вярвам, че е истина.
Преди всичко останало искам да ви разкажа за началото на вече дългата ми практика като предприемач и консултант. Първият си дистрибуторски бизнес започнах в 6 клас в Съветското училище номер 3 в Улан Батор, Монголия, където дистрибутирах дъвки, и то не какви да е, а български „идеалки“, т.е. по тогавашните определения съм бил ВТО - външно търговска организация. Е, вярно малка и нелегална, но пък в 6 клас какво повече? Това начинание продължи около година и освен дъвки, дистрибуторската мрежа от агенти (момчета монголци от 10 клас/ продаваше успешно какво ли не), след като свършиха дъвките, продавахме лимонада на прах и стари броеве на френското списание PIF, както и разни други неща, които ни попадаха от време на време.
Бях определил за себе си печалба от 20% и от тогава в посредническата си дейност се стремя да получавам толкова и да давам толкова, стига да е възможно.
В един момент бяхме разкрити и то доста след като цялата стока беше свършила. Изправиха ни пред другарски комсомолски съд - мен и хората, с които работех - две българчета, които ми доставяха голяма част от стоката. Ние се държахме достойно и не издадохме никого от нашите клиенти, поехме удара върху себе си.
На другарския съд трябваше да се изправят членове на комсомолската организация и да ни порицаят. Всеки ставаше и обясняваше колко сме капиталисти и как сме предали идеята, но в следващия момент си признаваха, че и те са купували от нас. Честно казано, аз много се учудвах защо се издават, но след третия спрях. Оказа се, че от 10-ната човека 7 или 8 бяха купували от нас я дъвки, я лимонада на прах, която използваха да стряскат девойките с излизаща жълта пяна от устата.
Накрая учителката комсомолски секретар на училището стана бясна и обясни, че не сме виновни ние, а тези, които са предали идеята като са купували от нас, спекулантите, след което стана и тръшна врата след себе си. С това тази историята приключи.
От тогава съм свикнал да уважавам хората с идеи, независимо дали са моите или не и обратното - да се страхувам от тези, които не вярват в нищо, освен във финикийските знаци. Когато започвам да работя с някоя компания, без значение в какво си качество, търся първо идеята, която ни обединява, търся емоцията, която ще скрепи нашия договор, иначе не става. Парите могат да се изкарват по хиляди начини, но когато нещо не те “кефи”, то рано или късно започва да ти тежи независимо колко изкарваш.
Предлагали са ми да се занимавам със строителство и с продажба на недвижими имоти. Особено за второто съм убеден, че щях да се справя много добре и да изкарвам не малки пари, дори и повече от сега, но само от идеята за това да се занимавам с недвижими имоти ме побиват тръпки. Чисто и просто не е моето. Уважавам добрите агенти на недвижими имоти, тези, които се занимават с това не защото се изкарват пари, не защото нямат друга работа в момента (те са най-тъжните и кофти агенти). Добрият агент го прави с идея, с хъс. Това уважавам в тях.
Когато имаш конкурент, който иска да превземе света със своите идеи, с продукти или услуги с добавена стойност, то тогава има с какво да се бориш. Когато конкурентът иска да завземе само пазарен дял, за да го има, без идея как да го направи и как да го задържи после, се появяват ценовите войни, съсипването на пазара, ниското качество. За мен най-страшното е когато единствената идея е да излизат заложените коефициенти в екселската таблица.
Всъщност големите вериги са ми толкова несимпатични, точно защото не виждам в техния бизнес каквато и да било идея, освен същите тези коефициенти от Ексела - ако ти не ги изпълниш то има други, които ще го направят. Този тип съюзници-клиенти наистина са най-страшните, по-страшни и от най-върлата конкуренция, т.к. ще те сменят за 1% разлика, независимо през какво сте минали в миналото и какво ви предстои в бъдещото.
Част от щастието в моя бизнес е, че имам възможността да нямам такива клиенти без идея. Да, понякога идеите им са луди и за мен дори неадекватни за сегашната ситуация, защото са мечти от преди 5-10 години и ги реализират сега т.к. в момента бизнеса им се е развил дотолкова, че могат да го направят, но няма значение – важното е, че има идеи – добри или лоши, има ги!
Най-тъжното е да видиш очите на собственик на бизнес, в които вече няма идеи. Всичко е изгаснало, бизнесът си върви криво-ляво, има клиенти, стари почти колкото фирмата, той или тя са си осъществили житейските идеи, апартаменти, коли, изучаване на децата в чужбина и стартиране на техен бизнес. Очите им са като на Крал Теодон на земята Рохан, когато беше омагьосан от Саурон. Очи, невиждащи, очи неизразяващи нищо, също и толкова са и бездействени.
Ако искате да сте щастливи в бизнеса, играйте си с такива, които имат идеи и се борете също срещу такива, които вярват и в нещо по-различно от златото на Мидас.
