Разказване на истории (story telling)

Автор: 

Милена Хаджииванова

управител Ейч Въжън

 

Изнасяне на мотивационни речи, разказване на истории – защо е нужно това? Отново ли се приравняваме към модели, които се случват някъде, извън спецификата на нашата география? Какъв смисъл можем да вложим, за да придадем стойност на една такава активност?

Сценарии 1: Случи ни се наскоро с наш дългогодишен партньор – имаше заявка, свързана с постигане на по-висока ангажираност в служителите. Преди да запретнем ръкави, първото, което поискахме бе да ни опишат служителите си...

“...Млади хора, с доста рутинни задачи, изразходващи своята енергия предимно в екселски таблици, подредба на документи и други еднообразни дейности.”

Може би доста креативни, но затворили тази творческа амбиция в 4-ти шкаф в ляво?

Защо? Защото така се е стекъл живота, защото това е била най-подходящата работа за тяхното образование, защото е престижно да работиш на такова място, но в крайна сметка, защото това е бил избора, който са направили.

Сценарий 2: Друг наш партньор с дейност, която по дефиниция е креативна и интересна, но води до много голямо изчерпване, до невъзможност да преговаряш с музата отново и отново, за да приключиш проекта си в срок.

Или пък още един сценарий – с тотално “прегаряне” на хора, които са на ключови и топ позиции. Тези топ ниво ръководители достатъчно ясно осъзнават опасността от мултиплициране на поведението им надолу, но хронифицирания стрес ги прави заключени и фокусирани върху постигането на резултати.

Как да постъпим с всички тях?

Разбира се, търсим причините. Използваме най-точните консултантски метрики и инструменти, но при всички тях достигаме до нещо, което не ни изненадва – че става въпрос и за емоции. Такива, които, ако неглижираме, ще действат на “втори план” и ще влияят на поведението, представянето, резултатите.

Препратки към физиологията...

За да направят модел на човешкия мозък с компютър, изследователите от сферата на изкуствения интелект се опитват да разберат как всъщност запомняме и си припомняме големи количества информация, които идват от синапсите в мозъците ни всеки ден, както и защо и как „изхвърляме“ друга част от информацията.

Това, което техните открития разкриват, е, че ние НЕ складираме информацията в тематични „папки“ по начина, по който една компютърна програма би го направила (или един старомоден картотекиращ шкаф). Вместо това информацията се „картотекира“ в своя контекст и се припомня също в контекст под формата на истории, които стават интегрирани с други в иносказания.

Това, което са открили също е, че когато получаваме информация под формата на изброяване (булети), подобно на PowerPoint презентация или стратегически план, ние сортираме тази информация и изхвърляме по-голямата част от нея. Тук се включват „ефектът на скорошността“ и „ефектът на първенството“, според които сме по-склонни да запомним първите и последните в списъка и може би някой елемент, който ни е оказал силно емоционално въздействие. Останалите захвърляме като „отпадък“, като вероятността е никога да не си ги припомним.

И отново темата е за емоционалното въздействие. Тук нямаме новина - това е нещо, което се е предавало в културите с хилядолетия — историите са мощен и незаменим метод за въздействие върху човешките възприятия. Този метод е много използван и от високоефективните организации.

Кой може да разказва истории?

Със сигурност – лидерите в организацията могат да работят върху това да предават послания чрез истории. Но не само те. И в трите описани сценария може да се въздейства и с точния мотивационен говорител.

Кой е той?

Той е успешен, но е и искрен. Той има сетивността за другите, но и за себе си. Може да оголи части от това, което е преживял, но с маниера на спонтанен разказвач. Той трябва да предаде точните послания така, че да въздейства емоционално. Да остави хората със зададени въпроси и с ненамерени отговори, в търсещо състояние и желание за промяна!

Получава ли се винаги? Не, разбира се.

До голяма степен е въпрос на правилно разбиране на ситуацията, точен избор на мотивационен говорител, който може да докосне, да провокира, да се “скачи” с аудиторията. Или поне с онази част от нея, която в този момент е готова да чуе посланията.