По улиците е пълно с мрачни хора… Нещо трябва да се е случило. Само до преди няколко години по столичната „Витошка“, пък и по главните улици извън София, се срещнаха хиляди усмихнати млади хора, пълни с енергия и желания да успяват.

От десетина години насам това е на всеки празник – електронните ни пощи се пълнят с безвкусни картички със скучни на тях картинки, които не казват нищо, а точно обратното – трием ги веднага, без дори да сме ги погледнали.

Стоя си чинно на кръстовище в чужбина и чакам да светне зелено, за да премина и чувам до мен глас на познатия ми чист български език: „Ей сега ако си бяхме у нас, в България, отдавна да съм сме минали…“ Човек, относително добре облечен, с чанта диагоналка, златен тежък часовник, къса подстрижка и ск

Често ги прехвърляме тези 45 години във всеки разговор и от каквото и да не сме доволни, те все ни попадат в разговорите… Комунизмът това, комунизмът онова... Ама това си е точно така – щетите, които тези години нанесоха на цялото ни общество, липсата на пазар и свободни медии осакатиха психиката н

Нямам идея откъде е дошла тази приказка всъщност. Всяка жаба трябвало да си знае гьола или никой да не се обажда, където не й е работа. Или още, малко осъвременено – да си стоиш втренчен в монитора и да нямаш идеи.

Има един елементарен принцип, че колкото повече се напъваш, толкова повече това, което искаш да постигнеш не се случва. Естествено, че трябват усилия, разбира се, че трябва здрава работа, за да си постигнеш целите, но трябва и организация, предвидими успехи и провали и… голямо спокойствие.

България не я били приели тези дни в групата на държавите подписали през далечната 1985 година в люксембургския град Шенген споразумение да нямат вече граници. Всички сме ядосани. Няма човек, който поне публично да се радва.

Пристъпва плахо, облечена е добре, скромно и с вкус, и държи в ръката си биография, която отдавна съм разпечатал и прочел.

В българския парламент от години наблюдаваме ужасни сцени, такива, каквито никой от нас не би си позволил дори вкъщи между четири стени, да не говорим, че такива фрази не би употребил и към най-лютите си врагове.

Отдавна твърдя, че България е единствената държава, в която хората активно си говорят с телевизорите. Нямам идея защо, може би защото домашните коментари по времето на комунизма бяха доминиращи и задължителни, пък дори и преди появата на социалните медии.