Наистина имахме цел, още от годините преди всички кризи. Някои казваха „отиваме в Европа“, аз им опонирах с думите – не е вярно, връщаме се в Европа.

Знаем добре как ги броим.

Свикнахме с тази чуждица напоследък и като че ли в български език тя придоби друго значение. Low cost. По принцип – означава „евтино“, то е ясно. Но сега все повече го възприемаме като „изгодно“ и дори… „модерно“.

Опиянението, а и лутането от дистанционната работа през последните две години изглежда свърши.  Пъшкахме и охкахме как ще се справим от разстояние, как ще контролираме кой как се справя и така се случи, че преодоляхме и това изпитание.

Спорих със социоложка. Или каквато и да беше там. Една от многото, която никога не познаваха кой ще спечели изборите, но винаги бяха на екрана. Познаваме ги до болка – те всичките знаят всичко, а всъщност…, нищо.

Цялата случка с Македония, пардон Северна Македония започна да придобива комичен характер. Ако не беше трагична, тревожна и дори недопустима.

Поне половината на сто от хората на бизнеса, с които се сещам всеки ден, се оплакват. Ама здраво и безкрайно.

Фразата е повече от известна.

Когато преди три десетилетия започвахме бизнесите си и не можехме още да се ориентираме съвсем какво искаме да постигнем (знаехме какво не искаме обаче), първата работа на всеки от нас беше да си назначи… секретарка.

Ох…, една страхотна изложба на един много кадърен художник, която открихме вчера в един столичен хотел… Ама, хайде сега, да не казвам имена, че правя реклама.