Миналата седмица имах удоволствието да присъствам на годишната конференция на браншовата Камара на дървообработващата и мебелната промишлености, а в края на тържествената част бяха връчени две награди за цялостен принос към индустрията. Двамата наградени тази години са едни от доайените в бранша, доказали се мениджъри и най-вече грижовни стопани. Единият от тях толкова се развълнува, че пророни няколко сълзи.
В последно време все по-често виждам сълзи в очите на собствениците на бизнес, виждам умора и болка за това, което са създали. Причините са различни. Едни са породени от осъзнаването, че няма на кого да предадат това, което са съградили през годините, други са, защото се чувстват като последни мохикани от своето поколение, трети от усещането, че носят на плещите си десетки семейства на своите служители, и то не една и две години, а десетилетия, а същите тези сътрудници ги смятат за чорбаджии изедници.
Общото между всички тях е, че техните сълзи са всъщност сълзите на победата. Тези сълзи вълнуват, защото са резултат от дълбоки емоции, резултат от преминаването през хиляди препятствия и проблеми, ежедневни ядове, но и удовлетворение от взетите решения и постигнатите цели.
В България собственикът на среден и едър бизнес е хулен и подиграван, презиран от държавните чиновници и тарикатите схемаджии, а реално това са хората, които изградиха новата капиталистическа България. Е, можеше и по-добре да стане, но те се учеха в боя, много им пречеха и то тенденциозно и нарочно. Много от тях падаха в боя, но и се изправяха и носеха на щиковете си ръста на БВП и на заплатите. Превръщаха сивата соц. действителност в шарена, вярно не много красива, но истинска. Те са положителните герои, понякога нелепи, несигурни или твърде арогантни, но със сигурност положителни.
Сълзите на победата - да станем и да ги аплодираме, защото заслужават!
