Повече от ясно е, че целта на производителите на компютърна техника е да продават повече. Тяхната стратегия е да поощряват все по-честата и подмяна. Средностатистическият живот на един мобилен компютър вече е под година и половина. Мобилните телефони се сменят веднъж на всеки 6 месеца. Новите модели принтери и мултифункционали вече струват колкото една тонер касета. Все повече хора предпочитат да си купят нова техника, вместо да търсят алтернативно решение за ремонт или рециклиране на устройството или на касетата.
Вихрушката на потреблението увлича все повече желаещите да имат нова и лъскава машинка. Като добавим производителите на електронни компоненти (платки, процесори, памети и дискове) и на софтуер, изискващ по-мощни ресурси, се оказваме заклещени все по-жестоко в тази потребителска центрофуга. Известен факт е, че всяко следващо поколение дъна, процесори и памети не поддържа съвместимост със старите платформи, платки, процесори, памети и интерфейси. Разбира се, това не е случайно. Ако не следват тази стратегия, производителите няма да могат да продават в такива колосални количества новите си модели.
Статистиката за жизнения цикъл на битовата електроника (телефони, аудио, видео и малки домакински уреди) отчита, че само един процент от продадените на развития европейски пазар електрически и електронни изделия остават в употреба повече от 6 месеца от закупуването им. Звучи почти невероятно, но е факт - само 1 %. Къде отиват останалите 99 %? Преди да се опитам да отговоря ще представя
Как принципно е организирана схемата за рециклиране на тези продукти?
Съгласно Директивата за излязлото от употреба електрическо и електронно оборудване (накратко ИУЕЕО или WEEE), производителите носят отговорност за излязлото от употреба електронно оборудване. Директивата им позволява да правят това сами или по по-лесния вариант – присъединяване към организации, които да вършат тази дейност срещу заплащане. Таксата за рециклиране, която плащат, се нарича „продуктова такса” и покрива всички разходи за събиране, транспорт, съхранение и финално оползотворяване на ценните материали метали, пластмаси, стъкло и хартия. Организациите по оползотворяване организират всички тези дейности, възлагайки ги на честно избрани подизпълнители, с което затварят кръга и отчитат свършената работа. Парите са усвоени, работата е отчетена и няма отпадъци.
А дали е така? Виждали ли сте по улиците изхвърлени монитори, принтери и тонер касети, телевизори, хладилници и кафеварки? А хартия, кашони, пластмаса и хранителни отпадъци? Да и още как! Защо се получава така, след като всички са свършили работата си - отпадъците са приети и рециклирани?
Да се върнем на практическата схема отново:
1. Производители и вносители и плащат на организация по оползотворяване „продуктовата такса”. 2. Организация по оползотворяване взима „продуктовата такса” и я разпределя към подизпълнители. 3. Подизпълнителите вършат своите дейности - събират, транспортират, разглобяват и финално рециклират, т.е. оползотворяват. 4. Организациите по оползотворяване събират документите от подизпълнителите и се отчитат пред производителите и държавата, че са свършили работата си.
Ясно и изчистено. Защо тогава тази схема не осигурява чистотата около нас? Защо въпреки усилията на служителите от пунктовете за събиране, шофьорите и крайните рециклатори, боклуците се вихрят навсякъде по улиците? На този въпрос доскоро не можех да си отговоря.
Защото на производителите и на вносителите на офис техника в България не им пука?
Преди време разговарях с български представител на един от световните гиганти в производството на офис техника и консумативи. Искам да споделя разговора. Стремейки се към максимална печалба, корпоративните служители търсят организацията с най-евтината „продуктова такса”, спаднала вече до мизерните 20% от реално нужните средства за истинско рециклиране. Те едва стигат за покриване на административните разходи на организацията. Единствената оставаща възможност, е да имитират „рециклиране”, доказвайки го само по документи. Типично по нашенски - едните лъжат, че плащат, а другите - че изпълняват задълженията, т.е. целите си.
Ето няколко конкретни примера. По калкулации на рециклиращите предприятия за 2009 г. цената за обезвреждане на един 17-инчов CRT монитор е 12 лв. Ако изобщо вносителите платят, то е по-малко от 3 лв. (ето как: мониторът тежи 15 килограма, а таксата, която вносителите плащат на организациите е 0,20 лв./кг., т.е. крайната сума е 15 x 0,20 = 3,00 лв.). Повече от ¾ от вносителите обаче не плащат. След пресмятане се вижда, че за рециклирането на един монитор българските рециклатори (фирмите, които разчитат да получават пари от организациите по оползотворяване, като бъдат техни подизпълнители) получават едва 25%, т.е. 0,75 лв., тъй като на всяка дейност (пропагандиране, събиране, рециклиране и администриране) се полагат по една четвърт от събраните средства. Нима е възможно да функционира машина, която харчи 12 лв. за едно изделие, а получава само 75 стотинки? У нас може, нарича се дейност „на документи”.
Представителят на голямата компания, с който разговарях беше много нагъл. Заедно с 1000 тона офис техника, тази голяма фирма внася месечно и около 40 тона тонер касети. След изразходването им те се превръщат в 20 тона опасни отпадъци, признати от здравеопазващите органи навсякъде по света за канцерогенни. В Щатите и Европа хората на същата тази фирма имат честна и открита кампания – събират обратно всички празни касети и ги предават за рециклиране – изцяло за своя сметка! В България, каза представителят, нямало закон, с който да ги задължат да правят това. Не били склонни да дадат дори и един лев за събирането на тези отпадъци. Имало хора, които „...можели да извикат, ще ги натрошат и ще им извадят ламарината и алумина отвътре”.
"Чиста работа" – ми каза той. Поех въздух...
Върна се тревожният, неизбледняващ спомен, че двете ми деца имаха алергия към майчиното мляко. И много други деца имат същият проблем. Колко майки работят в офиси с копирни машини и лазерни принтери? Асоциацията не е случайна – това е доказано и именно затова законите задължават събирането и рециклирането на тези отпадъци. Корпоративният младеж ми каза, че това не го интересува, както и цялото представителство на корпорацията в България. Няма значение, че става дума за цена от лев на килограм. Корпоративната отговорност тук мълчи. Ами CSR декларациите (Corporate Social Rresponsibility)? Нима това съкращение не работи тук? Може ли в централата да плащат десетки хиляди за написването на програми и обещания, които в България си остават само на хартия, а местните служители отбягват отговорността си пред клиентите и околната среда? Явно може!
Всичко това ме стъписа.
Не намерих нито една дума, за да го оборя. Сега със сигурност мога да кажа, че с много малки изключения, нито една корпорация, внасяща в България офис техника, не иска да плаща за обратното събиране и рециклиране на негодните за употреба офис техники и консумативи, носещи нейното лого. Откриете ли захвърлени по улиците или коридорите на университети, министерства, държавни агенции и корпорации монитори, копири или тонери, погледнете тяхната марка.
Аз вярвам, че ще живеем разумен живот на чисто. Купувайки електронно устройство, вие плащате и „продуктова такса”. Тя е включена в цената! Когато устройството ви се развали и искате да го извадите от употреба, просто се обадете на търговеца, който ви го е продал. Той е длъжен да го извози от офиса (дома) ви или да го приеме за рециклиране в своя офис. Вие вече сте му платили таксата за рециклиране и е редно сега той да си довърши ангажимента, осигурявайки полагащата ви се услуга. Ако не се получава, намерете в сайта на производителя на устройството секцията за обратно рециклиране и пуснете заявка за рециклиране.
Не позволявайте да ви игнорират. Знайте правата си! Защитавайте ги! И ще постигнем целта си - да живеем в по-чиста държава!
