Свикнахме някак си в бързината на това щуро време на невероятни промени да не слушаме събеседника си, а да знаем предварително какво да му отговорим. Прекъсваме се, не се изслушваме, още от първите две-три думи сме готови с отговора към него. Дотук добре. В крайна сметка всеки пести времето си и се заслушва само, ако нещо му е интересно. Тревожното и поне за мен необяснимото е, че в мнозинството от разговорите реагираме с отрицание… Или с „но…“ или с „да, ама…“. Готови сме да спорим дори, без да сме чули и един аргумент, без да се го осмислили дори. Предварително подготвеният негативен отговор само ни натоварва излишно и прави всеки един разговор безсмислен и контрапродуктивен. Нека първо изслушваме внимателно събеседника си, нека преди всичко помислим върху неговите думи, и едва тогава му отговорим. И ако в думите му има дори и един процент нещо добро и полезно, да започнем първо с него. Иначе всичко друго е просто загуба на време.
