Бях една от малкото български журналисти, които успяха макар и за кратко да се докоснат до това технологично постижение, пристигнало за броени дни в България.
Още с излизането на уличното платно усетих инстинктивно, че всички се обръщат – едни заради уникалния дизайн, други заради кабрио формата, която винаги привлича, трети заради „песента на мотора“, пълна с много обертонове, които връхлитат в човешкия слух (дори и да си в друг автомобил) и резонират с ударите на сърцето. Стиснах здраво масивния волан, защото само можех да си представя за каква хала става въпрос (до момента не бях карала по-мощен автомобил). Не всеки ден, за да не кажа никога до сега, не ми се е случвало да виждам скоростомер, разграфен до 360 км.
Кабриото се подчиняваше безусловно и докато другите включваха на първа, аз вече бях пресякла голямото кръстовище неусетно. Едва ли има нужда да обяснявам за удоволствието от връзката с открито небе. Звярът ръмжи кротко и спира щом вдигна крака от падала на газта (функция Auto Start Stop) . Трябва ми обаче известно време за да схвана как да потеглям по-плавно – все пак не се дирижира лесно такъв оркестър. Докато чакам на светофарите разглеждам помалко обстановката около мен. Луксът е в изобилие, но типично в баварски строг, респектиращ стил.
Малкият скоростен лост е бижу, инкрустирано на централната конзола. На М коженият волан се намират командите да автопилота, телефона, аудиосистемата. Арматурното табло също е белязано с М емблемата, а скоростомера и оборотомера са с типичните червени стрелки за М пакета. Имам усещането, че седалката е създавана точно по моята физика – ниската позиция дава отлична видимост, а страничните опори са обхванали здраво тялото ми, така че при висока скорост да се чувстваш сигурен и стабилен. За спътника ми има също такава седалка и две изключително удобни, пълноправни задни седалки.
Чакам с нетърпение момента, когато ще натисна педала най-сетне. Преди това спираме на Цариградско шосе, защото не мисля, че ще издържим под открито небе на висока скорост. С натискане на бутона затваряме елегантния текстилен мек покрив. Готови сме! Чакам да мина караулката и да видя знака за магистрала.
Вече натискам педала...Буквално прилепваме към седалките. Не знам дали сърцето ми наистина не прескочи удар. Чудовище!“ – крещим мислено, но съсредоточено с колегата. Не разбирам как се сменят картините край мен. Едва имам време да погледна скоростта – не вярвам, че съм стигнала за отрицателно време 180 км/ч. Смяната на предавките няма как да се усети, освен, ако само имаш време да погледнеш към скоростомера. Цифрите продължиха скоростно да растат. По-добре да не казвам до къде стигнах, но е много (не съм привърженик на неразрешените скорости по пътищата). Усещах, че със сигурност потенциала на този автомобил може да поддържа 300 и отгоре км/ч., нещо, което би могло да се тества само на писта. Високоскоростната отсечка приключи и много леко се „кротнах“ на 170 км/ч. - толкова удобна за автомобила скорост. Сега имам време да осъзная, че стабилността е изключителна, завоите на магистралата се превземат чак неестествено плавно, окачването е съвършено – точно каквото трябва, за да се чувстваш удобно. Спирачката реагира заедно с мозъчния импулс. Дадох си сметка, че този автомобил е само за мнооого интелигентни хора, които напълно осъзнават какво държат в ръцете си, останалото е рисково начинание.
