Денят ми е важен. Предстои представянето на междинен отчет по един сериозен и голям, за нас, проект. През последните два месеца се „возя“ и наблюдавам работата на служители от търговския екип на голяма компания. Благодарение на тези обиколки из страната бях в Руен, Джебел, Мъглиж, Криводол и поне още десетина места, където преди това кракът ми не беше стъпвал. Това е една от причините толкова да харесвам работата си. Днес ще трябва да дам препоръки на собственика на компанията за това какво може и най-вече как да се подобри в работата на търговците, за да се постигнат по-добри резултати, без да изгърбим колектива, тоест със същите усилия, но с повече мисъл.
Вчера, докато подготвяхме материалите за презентацията, възникна спор с колегите ми дали да пишем имената на хората или да пишем районите, в които те работят. Аз защитавах тезата, че трябва да пишем районите, т.к. дали човекът се казва Пешо или Гошо не е чак толкова важно. Колегите, от друга страна, бяха на мнение, че е добре да се използват имената на служителите, т.к. по този начин ние показваме запознатост и задълбоченост, а и неведнъж сме виждали приятна реакция от страна на собственици, че познаваме техните ключови служители в склада или търговския екип по имена.
Аз самият избягвам да запомням имена в моята работа, тъй като това ми помага да съм по-безпристрастен. Не помня личните истории, които ми разказват, докато се возим от Свищов до Елена, и това е целенасочено. Появят ли се имена и лични истории, те създават емоции на съпричастност, симпатии, неприязън и редица други, които изкривяват моята преценка за работата на дадения служител или екип. Колкото повече емоция има, толкова преценката ни е по-изкривена.
Често се противопоставят едно на друго „бездушието“ на големите компании, в които уволнението едва ли не става чрез мейл, и от друга страна задушевната атмосфера в малките фирми, които са като семейство. Но всъщност къде е балансът между „хладния ум и топлото сърце“ в работата (тези определения ги заимствам от Владо Борачев, който ги сподели при последния ни разговор), доколко емоцията помага и доколко пречи, как да направим така, че хем да ни възприемат като човек, лидер с емпатия към своите служители, но в същото време да не се превърнем в профсъюзен деятел, постоянно хленчещ за това какви са заплатите при нас и при другите и как се гърбят горките хора от екипа.
Емоцията е усилвателят в дадена организация, тя усилва усещането както за проблемите, така и за силните страни. Поради това изкривява преценките и мотивацията и дори може да доведе до фалит, като се предоверим на даден клиент поради стара дружба, например. Без емоция в работата не може и не трябва, и това не зависи от размера на компанията. Важно е да осъзнаваме как емоциите ни помагат и пречат в преценките, как ние и нашите колеги да ги използваме в наша полза, а не във вреда на екипа.
Силната емоционална обвързаност в компанията започва да става все по-опасна, в следствие на нея старите служители трудно допускат нови, чисто и просто не ги приемат като част от „трайба“. Младите хора все по-трудно ще се обвързват емоционално с компаниите, в които работят, и това внася допълнителен дисбаланс в отношенията вътре в организациите. От друга страна, емоцията в работна среда е единственият начин да запазиш хората си и те да милеят за това, което правят, и да постигат резултати.
Имам няколко урока в практиката, когато съм влизал в положението на служители и впоследствие съм бил подведен, прецакан, дори принуден да покривам от собствения си джоб техни зулуми. Един от най-силните шамари в моята кариера, който ми костваше и позицията, на която бях, получих благодарение на силна съпричастност към проблемите на колега, с който работехме в тясно сътрудничество, от който зависеха и моите резултати. Аз просто бях заслепен от всички негови житейски драми (голяма част от тях се оказаха плод на неговата фантазия и може би дори болна психика), позволих си да бъда въвлечен емоционално и впоследствие бях измамен, т.к. не виждах реалността. Това коства много на компанията и на мен като неин ръководител.
Много често фирмата се възприема като едно семейство с всичката обич, любов, взаимни обвинения в провален живот и тиха обида, и колкото една компания е по-стара, толкова тези емоции са по-дълбоко вкоренени и силно влияят на решенията. Затова винаги препоръчвам на собствениците на компании на над 20 години да намалят емоционалната обвързаност със старите служители и да увеличат същата с новите.
Балансът между влагане на емоция и ясна преценка в работата е може би едно от най-големите предизвикателства!
