Вчера, на сладка раздумка в офиса, близък приятел ми разказа една история, която са му я разказали очевидци, т.е. вирусния маркетинг от уста на уста е тръгнал.
Миналият месец българска туристка била обрана на Капалъ Чаршия в Истанбул докато блее по витрините. Екскурзоводката викнала полицаи, които описали случая, взели данни в кой хотел е туристическата група и с това всичко се изчерпало. Вечерта, когато групата се прибрала в хотела, пред хотела чакала полицейска кола. Полицай подал на нашенката плик с пари. Не, полицията не била открила крадеца, но еснафа (собствениците на дюкяни в Капалъ чаршия) събрали цялата сума и даже сложили едни 300 лири отгоре, ей така за адет, както се казва на турски.
На това място през Истанбул минават милиони туристи всяка година, тази сигурно по-малко, но все пак не липсват... Константинопол е мечтаният град от векове, където потокът не спира и никога на е спирал, независимо дали има КОВИД, чума или войни.
Със сигурност тази туристка не е нито важна за бизнеса на историческия пазар, нито е редовен клиент, но тя ще си тръгне от там с усещането на съсипана почивка и ще разкаже как са я обрали в Истанбул, насред Капалъ чаршия. Така ще създава негативен образ на това място. Затова собствениците са се бръкнали и са дали сумата, независимо, че и те не са цъфнали и вързали в това тежко време.
Смятам, че тази история е много показателна за това, колко важна е нагласата на бизнеса за облика на страната, на мястото, на града. Колко е важно да се грижим за това, клиентите и посетителите на нашия град, ресторант, улица да са доволни и щастливи, а не да чакаме на Държавата и Министерството на туризма да доведе туристите. На гюме.
От вчера си мисля дали това може да се случи у нас? За съжаление съм убеден, че не е. Нашият собственик на магазин ще каже „абе, да си държала чантата, къде е блеяла?“, ще поцъка с език и ще се обърне на другата страна.
Преди време в наивните първи години на “демокрацията” имаше един лаф - “Кога ще ги стигнем американците?”. Ами, няма да ги стигнем никога и не заради скоростта на тичане, а защото тичаме на различни стадиони.
И с комшиите тичаме на различни стадиони не само защото са голяма страна, на геополитически кръстопът и т.н., а най-вече, защото имат друг начин на мислене и отношение към клиента, към бизнеса като цяло. Те се грижат не да преразпределят баницата, а всеки си пече собствена баница. Грижи се като си тръгне клиентът и от най-малкия дюкян да е доволен, независимо че е наясно, че никога повече няма да се върне. Той обаче ще разкаже на друг, който ще посети огромния мегаполис, може би не точно в неговия магазин или ресторант, но ще дойде и така ще има за всички.
Начинът мислене му е майката, а не капиталите и образованието!
