Вече няма как да си представим икономиката на България без обществени поръчки – те са необходим елемент при доставка или извършване на разнородни стоки и услуги, които се заплащат с публични средства. Въпреки забавянето на плащанията по тях, те се смятат с основание за спасителна сламка за бизнеса в условията на криза: само през 2009 г. общата сума, на която възлизат обявените процедури за обществени поръчки, е над 10 млрд. лв. според годишния доклад на Агенцията за обществени поръчки (АОП). Изброяването на сферите, в които това е начинът за определяне на изпълнител/доставчик, е практически невъзможно – достатъчно е да си дадем сметка, че това са проекти, свързани със задоволяване на потребности и интереси на национално ниво /като инфраструктурни проекти, доставка на лекарствени средства/; в рамките на отделната община или самостоятелна стопанска единица, която е на бюджетна издръжка или с възложител предприятие с държавна/общинска собственост. В житейски план се оказва, че от обществените поръчки могат да зависят и съвсем „обикновени” неща” – работното облекло или храната в стола.
Как да си обясним тогава откровеното недоверие сред широк кръг от същото това общество, с парите на което се плащат тези поръчки, че крайната цел е именно оптималното задоволяване на неговите потребности? Дали проблемът е в несъвършената нормативна уредба или в нейното прилагане?
Отговорът на тези въпроси трябва да се търси на основата на познаване не само на действащата в момента законодателна уредба, но и чрез сравнително-правни методи. Макар и сравнително нов правен институт, обществените поръчки имат достатъчно богато историческо развитие, оцветено от различия на местна основа. То е познато както на континенталното право, така и на прецедентното право във Великобритания. Не прави изключение и нормативната система на САЩ, където през 1863 г. е приет закон на основата на добрите практики на Европа от 13 век, известен под името Закон за неоснователните претенции. Негов предмет е нарушаването на разпоредбите за възлагане на обществени поръчки, имащо за резултат обогатяване на бизнесмени за сметка на държавата през Гражданската война.
Обществените поръчки в България не са продукт на „новото време”. Те са регламенитрани още през 1883 г. в Закона за публичните търгове и в редица последващи нормативни актове. Не трябва да се забравя, че държавата чрез законодателната си дейност отговаря на определени обществени интереси и им влияе в определена посока, поставяйки жалоните на допустимото поведение на правните субекти и посочвайки санкциите при тяхното неизпълнение. Постигането на определени политически цели също е важен фактор при определяне на параметрите в една или друга сфера. Процесът е повлиян от външни фактори, които поставят конкретни изисквания за промени в национален мащаб.
Наред с бурните политико-икономическите промени в страната след 1989г, важен тласък за регламентиране на обществените поръчки има присъединяването на страната към ЕС. Повлияно от становището на Европейската комисия по молбата за пълноправно членство за доближаване на националното законодателство до това на общността е приетият през 1999 г. Закон за обществените поръчки, последван от изцяло нов такъв през 2004г. Промените в него /основно през 2006 г., 2008 г., 2009 г. и 2010 г./ явно не са достатъчно цялостни и хармонизирани, след като в момента тече подготовката на проект за следващия нов закон за обществените поръчки, който според изказване на министърът по управление на средствата от Европейския съюз Томислав Дончев ще бъде факт през първото полугодие на 2011 г.
Обществените поръчки са ключов момент и в оперативните програми за усвояване на средствата от присъединителните фондове, което изостря интересът към тях. В медиите се появи новината, че предстоят много по-сериозни „структурни промени”: централна структура за развитие с шест междинни звена в шестте района за планиране на България, която да управлява всички оперативни програми в следващия програмен период след 2014 г. Това вероятно ще има своето отражение и спрямо обществените поръчки, когато възложителите са такива по чл. 7 и чл. 14, ал. 4 и 5 от Закона за обществените поръчки (ЗОП) и чл. 1, ал. 4 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки (НВМОП).
Какво налага такъв краткотраен „живот” на нормативната уредба и дали така не се затруднява прилагането, а няма да е пресилено да се каже – дори и разучаването на промените?
На преден план като катализатор на динамиката в правния режим на обществените поръчки излизат задълженията на България: най-важните промени в ЗОП, включително и тези, обнародвани в ДВ, бр. 54 от 16.07.2010г, отразяват задължението за хармонизиране с правото на ЕС . Трябва да се отчита, че в някои случаи правилата, които то установява, са диспозитивни и има възможност в допустимо националното законодателство да съобразяват местните специфики. Пример за това е увеличената горна граница на срока на договора за обществени поръчки с предмет – предоставяне на услуги от 4 на 5 години / чл. 5, ал. 3 от ЗОП/: европейското законодателство не предвижда горна граница.
Сериозно място имат също измененията, продиктувани от необходимостта да се подобри правната регламентация на обществените поръчки, по-съществените от които се отнасят до решенията на възложителите / чл. 11 ЗОП/ изисквания към кандидатите и участниците и доказване спазването на изискванията /чл. 47 и чл. 49/; правила за подаване на офертата и проверката й от комисията /чл. 57 и чл. 68/; допълване на правилата относно оценката и класирането /чл. 70 и чл. 7/. Ключов момент при определяне приложното поле на ЗОП е увеличеният праг на обществените поръчки, които ще се възлагат по реда на Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки /чл. 14, ал. 1 от ЗОП/. Обнародвани са вече и направените в нея промени, които предстои да бъдат както осмислени, така и прилагани от големия брой възложители и участници в тези процедури. В крайна сметка, технологията по възлагане на обществени поръчки е само обслужващия механизъм, чрез който да се отговори на основните мотиви за правените промени – да се създадат оптимални антикорупциони мерки и гаранции за прозрачност при избор на изпълнители, като заедно с това процедурата балансира между изискванията за възможност за контрол и бързина за приключване на споровете, за да не се възпрепятства задоволяването на потребностите от предмета на поръчките.
следва продължение
