Пиша тази колонка докато съм в лаунджа на летище София, чакайки да излетя за Истанбул, а от там към Лондон. Да, не към Ташкент, към, където най-често летя, а към Лондон, не съм се объркал.
Навремето мой приятел беше един от мениджърите на високо ниво в Алианц, веднъж го попитах защо на естакадата имат толкова огромни билбордове и какво им дава това, той отговори: „А, нищо не ни дава, това е като идват шефовете от Германия да се кефят“.
Летището (тази дума, идваща в българския от чешки, както и много други свързани с авиацията), наистина е първият билборд, първото впечатление, което пътникът си създава за една страна. Чувал съм случаи, когато инвеститори кацали на летище София си заминавали директно обратно, само заради потреса, който са изпитали на него.
Мрачността идваща от това, че само 50%, а в някои части 30% от осветителните тела реално се ползват, е наистина потискаща. Тишината, особено сутрин и късно вечер, е някак неестествена за такова място. Друг потресаващ момент е паркингът и дупките в бетонната настилка, с времето станали такива, че все едно някой е търсил тракийско съкровище. Като цяло мърлявостта е стигнала ниво, където по-чувствителните хора не искат да се допрат до каквото и да било. Стените са олюпени, одрани, да не споменаваме за количките…
Наистина едно летище може много да ти каже за страната, дори и от това какви магазини има на него или по-скоро какви НЯМА! Нашето в това отношение е брутално - освен “фришопа” с цигари и пиене - друго няма. На българския аеропорт не присъства нито една марка, пък ако щете няма и читав мултибранд магазин. 60-70% от площите са облепени със стикери с дизайни и модерност все едно сте на панаира в Узунджово през последните десетилетия на България като европейска провинция на Османската империя. Само да вметна, Узундожвският панаир е бил най-големият и най-модерният за своите времена, оборотът в най-добрите му години е достигал до 4-5 милиона златни франка (130 – 150 000 000 лв. сегашни пари – курс през цената на златото), да не си въобразяваме, че сме много велики. От там идва и една приказка, популярна в някои български краища и до днес ако нещо е разхвърляно и претъпкано е „като Узун чаршия“. Моето бюро е точно такова.
Но да се върнем на "местопрестъплението" - Летище София. Освен тоталната тишина, все едно сме в сибирската тундра, това, което ми направи впечатление, е персоналът. Според мен летището е завзето от родови кланове малко след Априлския пленум и това продължава и до днес. Позициите се предават от поколение на поколение. Мъжете са основно тюфлеци в не особено чисти униформи, независимо на подчинението на коя институция са, а дамите са основно две поколения - млади и “намазани” девойки и техните предшественички. Последните според мен са делят на такива поне с пагон на капитан от ДС, и другите, които са били или все още са любовници на генерали от същата непреходна институция.
Като цяло персоналът на летището има излъчването все едно са акционери и то с мажоритарен дял, а не хора, които са там, за да ти помогнат. Голяма част от тях се носят като ладията на китайски император по някоя от големите реки на Поднебесната. Но това, което най-вече ме втрещява, докато седя кротко в лаунджа на джин тоник, е интонацията на гласа на говорителката - все едно се връщаме 25-30 години назад. Може би в уискито тези години се ценят, но едва ли в гласа, който те информира на едно летище, все пак той влияе на подсъзнаталено ниво на всички объркали се инвеститори да дойдат в миналата ни родина.
Лаунджът, сам по себе си, е еманация на цялата тази атмосфера, той никога не е бил кой знае какво - като започнем от оскъдния брой артикули и максимално евтиния алкохол, и вносен и български, който се предлага, и продължим с поизтърканите, избелели бледолилави дамаски. През годините нещата за хапване намаляваха и поевтиняваха от година на година, а в момента е от месец на месец. Днес, освен стари увити в стреч сандвичи имаше опакован кашкавал и брускети в пакет, но лютеницата, която преди два месеца я имаше, вече липсва. Попитах дамата на рецепция, стабилна “Как весь гражданский флот” (по Висоцки) дали има лютеница в някой шкаф и тя ми отговори през смях “А, отдавна пропадна”.
Да не говорим за качеството на кафето, ядките и т.н. Общо взето имаш усещането, че всичко е една безобразна далавера на всяко едно ниво от концесионера до този, който прави заявките. Като се замисля, в този ред на мисли, летището ни наистина е огледало на държавата. Дано скоро се промени, защото иначе жалко за всичките декларации за промяна и просперитет.
Ако летището е първото впечатление, то ние със сигурност приличаме на безвкусна мозайка от социалистически отломки, мутренска далавера и резултат от израза “с пръдня боя се не прави”. И това е на всяко ниво.
Там, който трябва, направете нещо по въпроса за това летище София да бъде извадено от безвремието и безвкусицата.
