От време на време получавам по някой професионален шамар. Днес ще ви разкажа за един, който още ми пари и чувам свистящия звук.
Преди около три години бях в Добрич и един мой колега консултант, който видял публикацията ми със снимка на чушки с доматен сос и ледена ракия от любимия ми ресторант на Шеф Димитров, ми звънна. „Гетов, аз съм от Добрич, добре си решил да се разшеташ по нашия край, та можеш ли да минеш през баща ми, той има фирма за ремонт на строителна и селскостопанска техника, запознайте се, виж с какво може да му помогнеш, ако изобщо можеш.“
Обадих се и си направих среща, на принципа „не знаеш от коя дупка ще изскочи заека“. Пристигайки в базата ме лъхна соц, още с влизането в антрето и стаичката на секретарката имах усещането, че се връщам във времето, когато сградата е била канцелария на едното от двете АПК-ата в град Толбухин. Вратата към кабинета на директора - кожена с капитонаж, отстрани на бюрцето на секретарката - котлонче и джезве за варене на кафе. Вътре в кабинета на шефа - голяма маса на буквата Т, дървена ламперия по стените, само където нямаше портрет на Тодор Живков.
Единственото, което не се връзваше на цялата обстановка и ми направи впечатление бяха приличното количество бизнес книги на полицата зад собственика на фирмата.
Започнахме разговора, вървеше трудно, човекът обясни ситуацията, разказа ми че имал много свестен търговец, но той починал преди две-три години, а новият, който също бил на възраст не бил толкова активен, пък на него му било неудобно да го пита точно какво прави всеки ден, разчитал на неговата съвест и самоинициатива. Фирмата се състояла предимно от пенсионери, много добри специалисти, които много добре се разбирали, но в последно време нямало толкова работа, трудно намирали поръчки за реновация и ремонт на минна и селскостопанска техника и за пръв път му се наложило да вади свои пари, за да плати заплати - той никога не е закъснявал и с ден от 1990 досега. Поприказвахме си, изпихме по едно кафе от джезвето и негласно се разбрахме, че няма какво да правим заедно. Аз самият излизах от кабинета на този човек с ясното и твърдо убеждение, че тая няма да я бъде и че фирмата скоро ще приключи спортна кариера.
Преди две-три седмици се видяхме с моя колега от Добрич на среща на Асоциацията на управленските консултанти, където и двамата се подвизаваме и аз с леко притеснение го попитах как е баща му, очаквайки да ми каже, че човекът си седи на село и гледа прекрасни домати. Но в следващия момент чух история, която наистина ми беше като шамар.
„А много е добре“, сподели ми колегата. „Работят активно и то благодарение на социалните мрежи. Преди известно време започна да прави клипчета как се ремонтират и реновират стари трактори, предимно Т150 съветско, украинско и руско производство. Много от тези машини ги купуват почти на скрап и ги реновират, а после ги продават с много прилична печалба на стойност 5-6, че и 10 пъти по-ниска от новите модели. Самите машини са мощни и без никаква електроника, има фермери, които не се оправят с модерните машини и ги предпочитат, плюс това са и прости за поддръжка, общо взето вървят нещата. Най-интересното е, че един от неговите клипове за няколко месеца има над милион гледания и хиляди лайкове, баща ми стана истински инфлуенсър и си има последователи. Търсят ги откъде ли не, фирми, с които са се опитвали да си направят срещи с години сега са техни клиенти благодарение на тези клипчета“.
Аз се усмихнах и му казах, че наистина много се радвам, но този разказ ме закова като ъперкът на Пулев. Моите лимитиращи вярвания, интериора и джезвето ме накараха да отпиша бизнес и човек, който в последствие е намерил своя път и то по изключително иновативен начин за неговата сфера.
Клипчетата не са атрактивни, не са с мацки, катерещи се по трактора, както в последно време се опитват да привлекат внимание компаниите продаващи селскостопанска техника. Човекът показва и разказва с монотонен глас на технически език какво правят и какъв е резултата, няма спец ефекти, лампи и субтитри, има само чиста стойност и най-вече хората се кефят на истинското, негримирано съдържание.
Този шамар ми даде урок, че няма сфера, няма бизнес, който да не може да стане популярен през социалните мрежи. Няма правилен подход, всеки един от нас може да намери своя стил и своя начин. Няма бизнес, който да не е интересен, стига да има стойност и хората да виждат наистина неподправено съдържание. Аз си взех урока, както да не „погребвам“ предварително и да гледам по-надълбоко и с повече емпатия, а също така да счупя някои свои лимитиращи вярвания, иначе друг ще ми ги счупи както този дядо от Добрич.
Този пример го давам вече наляво и надясно за поредното „няма невъзможни неща“. Така че следващия път, когато си кажете „аз няма как да съм интересен“ - погледнете физиономията на трактор Т150.
